Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.01.2010 11:54 - КАТО ДРУГИТЕ
Автор: boliyarka Категория: Изкуство   
Прочетен: 534 Коментари: 0 Гласове:
0



 

 

    Миналото ни, подминатото тайнство, се обажда в миг на самота. Истината ни поднася нагоре, животът се опитва да съкруши това главозамайване. Целият ми живот е бил повърхностни взаимоотношения и дълбоки чувства. Всяка любов си иска времето и при все това те връхлетява ненадейно. Такава, каквато е, не друга. Човек се надява, че с любовта може да му се размине, иска друго, не знае какво иска. Но неминуемото се случва и трябва някак да се справи със стъписването. Все някой ми е оказвал милост, когато губех и последната искрица упование. Все някому съм подавала съдба, както Пития връчва в съзнанието на Едип съдбата му. Недосегаема е жрицата на Аполон, обгърната в дим, седнала в поза лотос в центъра на храма. Обречена е на бога. Всеки я възприема от разстояние. Какво да се прави? Все някак трябва да се живее. На питащия Едип не му дреме за нея. И през ум не му минава истината на този, сломен от невинността си нещастник. Едип търси себе си безобидно и не особено мъдро. Той целенасочено кривва от пътя за дома, воден от добронамереността да не нарани близките си и потъва в грешка. Отминава спрямо желаното и го прави необратимо. Понякога е по-добре да не правиш нещо, отколкото да го направиш. Само едната добронамереност не стига. Бог е предчувствие за добро, а Едип го няма. Когато логиката те напътства, нещастието е по петите ти. Логиката е кастрирана емоционалност. Направо ще експлодирам. Трябва да пиша есе за Едип за утрешното упражнение. Нищо не ми ражда главата.

   На миналото упражнение по старогръцка литература нашият преподавател и мой любим поет се обърна дипломатично към нас, съвременните студенти, чели-недочели, с думите:

   - Както вие знаете от мита: осиновеният Едип се допитва до прорицателката Пития в храма на Аполон, за да разбере истинския си произход. Той обаче не получава отговор на въпроса си, а научава, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Разбит от чутото, Едип потегля  в обратна на дома му посока и изпълва предсказаното. Митът за Едип се отъждествява с предопределеността на съдбата. Съществува ли или не такава предопределеност? Всеки по свой начин може да разтълкува мита. В психоанализата го наричат Едипов комплекс, стремеж към майката.

             Всеки забоде нос в тетрадката. Пет минути преди да бие звънецът, преподавателят посочи мен за отговор. Все още не бях завършила есето, но той знаеше, че каквото и да бях написала, то щеше да нахъси аудиторията. Зачетох бавно.

-         Едип е Едип, докато е в неслучващото се. Страхът му е признание, че той самият липсва и е с недоразвити инстинкти. Тръгвайки по пътя на съдбата, той прави нещо безцелно, т.е. нещо женствено, проявява покорство, родено от съпротива. Плаши го не желанието, а духовната пъпна връв с майката. Ослепеният разум обезсилва желанието. Няколкото думи на Пития са достатъчни да го съкрушат. Логиката е гласът на защитаващото безразличие, самовглъбен егоизъм. Постъпката му е акт на малодушие, независимо, че той вътрешно се самоуспокоява колко благородна жертва прави, откъсвайки се от дома си. Той не вярва в себе си. Усеща съдбата си като изкушаваща забрана. Може би точно това е искал – да убие баща си и да се ожени за майка си. Страхът прикрива дълбоките ни желания. Този нещастен горделивец тръгва да разбере чий син е, защото връстниците му викат храненик. Промяната започва от оскърбление. Едип носи съдбата си като предчувствие. Смята, че като се е преборил с предчувствието, се е преборил със съдбата.

   Колегите ми и някои колежки бяха си наточили зъбите да ме сразят. Преподавателят ни се зарадва, че раздвижих “духовете” в стаята. Зададе ми въпроса:

-         Ти не вярваш ли в съдбата?

-          Съдбовното пророчество е с истинността на интуиция, което ще рече: вярна мисъл в неопределено време. Съдбата не е тъждествена на живота. Тя може да се случи в този или в някой друг, предишен или бъдещ живот. За жената животът е нейното съзнателно творчество. Тя влага себе си в раждането и отглеждането на децата. Майчинството е нейната отдаденост, разум, сериозност, съсредоточеност. Когато тя се обрече по стечение на обстоятелствата на някакво друго занимание – било изкуство, било наука, тя принудително бяга от същността си. Но такава съдба не е нейният живот. Мъжът влага себе си в творчество и приема личностното израстване за живот, а любовта за съдба, нещо извън мярката на неговия разум. Случва се немислимото и необратимото. Мъжът приема личното за съдба, а за жената личното е нейният живот. И се очертава непримиримостта между нейния и неговия живот, между неговата и нейната съдба. Той иска да я привлече към своя съзнателен живот, а тя – той да приеме нейната творческа съдба, считана от него за амбициозен каприз.

  Звънецът би точно в този момент. 

-          Добре, благодаря. Засега нямаме време да дискутираме по този въпрос. Другият път ще продължим. Довършете си есето. На следващото упражнение ще ги обсъдим.

  Аз се забавих около събирането на багажа си. Чаках колегите си да се изнижат от стаята, за да не ме заръфат. Знам си ги. Даже придружих преподавателя си до кабинета му. Говорехме си за предстоящите изпити. Исках да избегна заяжданията с моите колеги. Щяха да се вихрят кавги и обиди.

    След половин час напуснах сградата на университета. В двора се мотаеше поетът на групата. Подсвирна ми и ме покани на кафе. Казваше ми, че му служа за талисман. Така и стана. Веднъж го чаках на пейка в парка и до мен седеше скромно на вид момиче. Когато той дойде след обичайното си закъснение от по пет минути, ние пак се задъвкахме с него, както го бяхме правили стотици пъти преди това. Момичето до мен се подхилкваше на всяка наша реплика. Той се загледа в нея, удиви се на профила й. Много я хареса и когато тя стана от пейката, и се заотдалечава, никаква моя дума не можеше да го задържи при мен. Хукна подир нея.

    Сега имаше среща с нея, но тя щяла да дойде по-късно. Аз му изглеждах толкова прозрачна и той ме възприемаше от разстояние като Пития. Но и двамата търсехме истината и водехме магьоснически разговор, като превръщахме една мисъл в друга, съвсем различна от предишната. От студентското барче си поръчахме кафе. Докато той чакаше приятелката си, продължихме разговора си за Едип. Никога не съм обичала малодушните горделивци, затова отричах Едип с все сила.

-         Едип си задава въпроса: “Кой съм аз?”, а не “Защо съм аз?” като Исус. С вяра се разклаща неоспоримостта на съществуващото. Съдбата под формата на удари придвижва човека напред.

  Той побърза да ме опонира:

-         Вярата не е възторг, а себеотричане. Да повярваш в себе си, е да забравиш себе си в спонтанността на Бога. Близостта с любимата разколебава мъжа. Той разбира, че е сам сред хората – болка, приземяваща го до човека. Поетът се отделя от живота, за да го проумее. След това го приема с друга вяра, не толкова чистосърдечна.

      Приятелката на поета влезе в кафето. Седна при нас за малко. Не обелваше дума и гледаше нащрек. Тя си поръча кафе и се запъти към тоалетната. Аз кимнах пренебрежително към отдалечаващата  се и казах на моя приятел, поета:

-         Не си пъхай носа в безразличното! След това дълго ще скърбиш!

-         Това се отнася до теб, най-вече до теб.

    Той беше прав. Когато бъдещата съпруга се завърна при нас, аз ги оставих сами.

     Запътих се към моя, уж, сериозен приятел, юриста. Представата ми за юрист се разминаваше с неговото поведение. Той мънкаше под нос. Зариваше се в лъжи, всевъзможни тъпотии и мръсотия, зариваше се в злоба и мнителност, зариваше се със смърт.

     Юристът ми отвори вратата след дълго звънене. Когато погледнех лицето му, виждах друго. Замълчавах в очакване равно на болка. С къртича душа той се напъхваше в нечие женско тяло, все едно кое и сумтеше доволно. После саможиво се засмукваше за телевизора. Нямаше за какво да говорим с него. Той намираше жените за глупави. Опитвах се да го разубедя. Със словесен гняв потушавах нещастното си малодушие да бъда с него, колкото да се каже, че не съм сама и че приличам на другите. Рожба на безчувствеността ми ставаше интелектуалната истина. Беше ме засегнал и се впуснах в разсъждения:

-         За жената истината е между краката, за мъжа е в главата. Тя пожелава да се слее с неговата мъдрост, а той – с нейния живот. Нещо чисто е уличено в грехопадение и е белязано с наказанието – той да загуби самоувереността, а тя – женствеността си. Кому е нужно Адам и Ева да бродят като сенки, недокоснати в същността си един от друг? Кому е нужна неговата заключена мъдрост и нейният заключен живот? И двамата да се щурат като бездънно ехо. Не вярвам, че Бог е толкова зъл, че да не е пожелал да възцарува любовта между тях с истина, променяща се от живот. Това е някаква зла шега на самозвани библейски автори. И само мучене ли да издаваме и с биологична мултипликация да сме временни? И чий глад засищаме тогава?

-         Аз съм по-умен от теб.

-         Не е важно дали си по-умен от мен. Аз не те избирам спрямо себе си, а спрямо другите мъже. Би трябвало да си по-умен от тях.

-         Абракадабра!

Долових тъп удар с юмрук.

   Огледах се бавно в стенното огледало в коридора. Нямаше ми нищо. Отървах се със слаба синина върху лявата скула. Като я наложа с лук, ще ми мине като на куче. Майка ми дори не забеляза, баща ми – също.

     Когато се прибрах вкъщи, баща ми лежеше на леглото в кухнята, заел мъртвешка поза с кръстосани ръце върху гърдите. Бавно започнах да го оглеждам да разбера дали мога да го пожелая. Обвиниха ме, че съм студена и безчувствена, щом така оценъчно съм писала за Едип, изтерзан от чувства към майка си и баща си. Оглеждах баща си милиметър по милиметър от върха на главата до пръстите на краката му. Той се поразмърда. Ризата му беше разкопчана около пъпа и оттам се подаваха се две-три косъмчета. Баща ми се смути. Закопча се, поприбра измъкнатите краища на ризата в панталона.

-         Какво гледаш?

    -   Нищо, - отвърнах аз. Отвътре ме напушваше смях. Едва ли бих могла да пожелая баща си и да убия майка си заради него. Баща ми беше доста напълнял, побелял и оплешивял. Мустаците му бяха пожълтели от цигарите, нямаше зъби и носеше ченета. Накуцваше с единия крак и ходеше с бастун. Беше кротък и имаше милата усмивка на примирен неудачник.

 Когато майка ми се прибра, още от вратата кипна, че сварва кочина, а тя цял ден работи и се е натоварила с две пълни пазарски чанти. Както си мърмореше, още не разсъблякла палтото си, се втурна да измете кухнята. Езикът й се въртеше по-бързо от оборотите на миксера. Обели, наряза картофите и ги сложи в тигана да се пържат. Не пропусна да отбележи, че ние с баща ми само сме й се наслаждавали. Беше толкова смешна с бързите си движения и нестихващи приказки. Едва ли някой би могъл да пожелае да убива толкова заета жена, не поглеждаща встрани от работа. Баща ми казваше за гръмкия й глас: “майка ти шумоли”. Ние я оставахме да шумоли около нас. И в цялата тази суетня тя вършеше повече бели: я кипваше млякото, я изпускаше някоя чаша, разпиляваше солта, забравяше нещо във фурната. Въртеше се из къщата като омагьосана. Постоянно пренареждаше долапите. Мен всяка предопределеност ме дразни и във всяка непокътнатост намирам покой и размисъл.

    Днес баща ми много ми липсва с неговата блага усмивка. Разглеждах снимки на родителите си. Оженили са се в средата на шестдесетте в мрачен октомврийски ден. Дрехите им изглеждат овехтели. Майка ми държи букет с хризантеми, чиито листенца са се изронили около краката й. Всички от снимката са с убити лица.

   Живяхме в социалистическа България, където забраните бяха толкова много, като че ли се намирахме в Рая. И всяко едно постигнато желание се изживяваше като наказание. Страхът уеднаквяваше хората в злорадо безразличие. Прехвърлях снимките на родителите си от младини. Баща ми е бил хубав мъж. Вероятно бих могла да го пожелая такъв нежен с черни засукани мустачки, изпълнен с невежа решителност и ентусиазъм, който по-късно беше смазан. Всички мои приятелки много го харесваха от снимката. Бих могла и аз да се влюбя до полуда в него и да избода красивите черни очи на майка ми, на която са й посвещавали серенади. Но моите родители за мен не бяха снимки от албум.

    Не исках да погреба баща си така рано за мен. А майка ми да загуби разума си на стари години. Забрави всичко – къде е родена, какво е правила, кои са близките й, имала ли ги е или ги е нямала. Изличи живота си, като че никога не се е раждала. Усещаше единствено, че е остаряла, без да е живяла преди това, и й предстои да умре.

      Когато трябваше да пиша есето, не мислех така. Беше около Нова година както сега.

     Обикновено се събирахме с приятелките на кафе. Бях с Деси.Тя беше женена с две деца, въпреки всичко щеше да посреща Нова година без мъжа си.

-         Марин замина на Боровец с туристическа група. Нали е екскурзовод. С тях ще посрещне Новата година.

-         Защо не заминеш с него?

-         Нали го знаеш какъв е скръндзав? Все няма пари. Трябва да плаща и за мен. Със стиснат мъж се чувствам по-бедна, отколкото съм, въобще някак липсваща. От самото начало си беше такъв. Аз все се надявах, че нещата ще се променят.

-         Любовта на жената  може да направи чудеса, но стига той да я усеща.

-         Неговата неувереност ме смачква.

Отпивахме мълчаливо от кафето.

    В този момент от другата страна покрай витрината на нашето заведение мина наша обща приятелка поетеса с нейния нов приятел художник, живеещ разделен от жена си. Тя сияеше. Вървеше две-три крачки пред него с вид на коронясана. Него никакъв го нямаше. Гледаше я темерутски под око. Като тя мина покрай витрината, леко ни смигна. Ние също я окуражихме с поглед.

    Но какво беше учудването ни, когато тя само след десет минути влетя при нас, готова да се разплаче. Седна на свободния стол и нервно запали цигара.

-         Какво стана?

   -    Като седнахме в едно близко заведение да пием биричка и той се заоглежда по някакви тинейджърки. Каза, че съм го отвращавала.                                                                                                                         

-         Отвращението е разбито обожествяване.

Деси допълни:

    -   Ти не можеш да си представиш колко скапан изглеждаше той, а ти крачеше пред него като недосегаема царица.

     -  Дойде да ме вземе от службата и неговото внимание ме направи много щастлива.

-         Той третира жената като проститутка.

    - Такива са, - потвърдих аз. - Нали съм ти казвала с художници да не се занимаваш. И моят бивш приятел художник беше такъв. Държеше се с жената, като че ли му е наложница. Все едно, че беше някакъв остатъчен потомък на Ахил, който няма нужда от любима, а има нужда от любим. Непрекъснато се обръщаше към мен в мъжки род.

  Поетесата продължи да се жалва:

     - Винаги съм била сама. Раждаме се компромисно зависими от другия пол. Моята същност на жена и майка се определя от каприза на някакъв мъж. Ожених се по разум, за да имам дете. Нищо не се получи от брака ми. И сега съм сама.

     - И моят приятел ми скрои номер, за да се отърве от мен за празниците. Не разбирам за какво го прави?

     -  Ще му излезе по-евтино. Няма да се охарчва за Новогодишната трапеза, ще мине и без подарък – установи поетесата.

      - Права си. Но защо и ние, интелектуалките, да не можем да живеем като другите жени?

     Продължихме да си пием изстиналото кафе на потиснати глътки. Навън минаваха хора, нарамили елхи, и с деца, подскачащи около тях. Снегът, навян по перваза на витрината, и той не ни радваше.

      Открай време очаквах празниците с наивен и детски копнеж за красиво споделено изживяване, изпълнено с възторг, вяра и нежност в доброто предзнаменование и как ще съм  упоена от чудото – живот. Но все едно и също се случваше на мен и на приятелките ми – независимо дали бяха женени или не, с деца или без, оставахме без половинките си, сами с някои хора или без тях и с тягостни спомени.

       Преди юриста имах приятел художник, който разговаряше с мен, сякаш съм мъж. Чувството му можело и да не бъде споделено с жена, но било оплодено от нея при всеки негов щрих. Така то добивало мистично изображение, унищожаващо болката. Виждаше другите обективно, но ги нафантазираше върху платното. Моделите отпадаха като вълнение, но му оставаше съмнението: “Кой е създал неговите образи върху картината? И по чия воля?” Задълбочаваше в него разкъсващия го конфликт между духа и материята. В женското тяло освобождаваше напрежението от уплахата, от невъзможността да обладаваш въобразимото. Художникът съсредоточено наблюдаваше женския унес. Той не изпитваше състрадание към жената, защото беше сам, измамен от собствения си присмех. Къде да намери разбиращия го? Художникът искаше да мултиплицира женствеността във всичките й разновидности и националности. Желаеше да има любовници от цял свят с калейдоскопично сменящи се пред него лица и тела, танцуващи кръшно индийки, египтянки с непроницаеми лица, буйстващи латиноамериканки със стичаща се по кожата им пот. Трудно е да бъдеш многоликата жена; да отговаряш на разнообразно вдъхновение и  да не си ти такава, каквато си, а сменящи се жени, дошли в съзнанието му от разместените пластове на времето от древността та чак до наши дни, както и такива, които прескачаха меридиан след меридиан, за да се озоват върху неговото платно непоканени. Безсилно и болезнено се опитвах да изпрося своето лице срещу маските, родени от неговото сляпо въображение, и, които той грубо и безцеремонно се опитваше да  нахлупи  върху мен като по-ценни и по-истински.

    Когато бях с него, непрекъснато си задавах въпроса: “Коя съм аз?”. Не можех да покълна от неговото въображение. Търпях фантазията му с надеждата, че един ден моята естественост ще бъде предпочетена, не наранявана с тежките шипове на неговата мисъл. Художникът се опълчваше безсъзнателно срещу Бог, като не приемаше жената срещу себе си, такава, каквато е, а нафантазирана в главата му и това неминуемо го довеждаше до отчаяние.

   Бяхме се разделили с художника преди повече от седем години, когато отново го срещнах на улицата и му се усмихнах. Бях с черни очила и изрусена коса. Той също ми отвърна с добродушна усмивка и се запъти към мен, почувствал изкушение. Но когато си свалих очилата и той ме разпозна, лицето му помръкна. Беше ме взел за друга жена. Все пак ме покани на откриването на своя изложба. Надявах се през всичките тези години след раздялата ни той да е успял да постигне поне част от хармонията, към която така ожесточено се стремеше. Очаквах да видя повече светлина и нежност в картините му. Но, уви, бях нападната от изображения на чудовищни животински глави, озъбени чревоугодници, всякакви рогати добитъци. От почти всяка картина ме гледаха мъже с огромни фалоси, а други бяха откъснати от притежателите си и пръснати безредно из картината. И жените не бяха пощадени – бяха с разплути и разкривени тела. Между тях също имаше и с чудовищни черти. Душата му се беше озвучила със социалната мизерия, настъпила след обрата на обществото, преминало от социализъм към демокрация. Сякаш копнееше за примитивизъм, колкото по-дивашки, толкова по-самодоволен и с привкус на обреченост; скалъпено жертвоприношение, отдаващо страхопочитание на боговете, неизказани и неразбрани. Бунтар на масовата омраза. Художникът носеше преживяното от младостта и го приемаше с нихилизма на новото демократично общество.

    Излязох от изложбата потисната. И миналото, и настоящето ме разделяше от него.

    Исках и аз да имам подредения  живот на другите. А пак се очертаваше самотно посрещане на Новата година. Уж с приятелките имахме по някого до себе си, а те за кой ли път се оказваха нещастни мъже, които използваха на всички празници какви ли не лъжи, за да не бъдат с нас. Като че ли ние насила искахме тяхното присъствие. Лъжата прикрива наложена зависимост от друг. Работохолиците естествено се оправдаваха с прекалена заетост, а мамините синчета измисляха всякакъв вид роднини, с които щяха да празнуват начело с нейно величество “мама”. Нещастната любов възвръща към родителите или към прекомерна заетост. Дали не си отмъщаваха на свободомислещите жени като нас за своето минало? Колко жалко. Вместо празниците да ни служат за помирение, те задълбочаваха кризата в отношенията. Отмъстителните хора изживяват болката от миналото в настоящето, добродетелните с настоящето правят бъдещето. Празното настояще определя празно бъдеще. Жената с нейния инстинкт за живота разбира това и настойчиво се бори за споделен празник. Разбирането е свързано с прошката, моженето със страха и вината. Мъжът трудно прощава, а жената не изпитва вина.

    Как да им вярваш? Когато се скапе вярата, при мъжа се скапва и чувството, а при жената – мисълта. Той я отблъсква с не истинско чувство, а тя него – с не своя мисъл. При жената проявата на ревност е глупостта, а при мъжа – е жестокостта. Къде пропадна любовта с празника, оставяйки ни сами на себе си? Изпивам горчивата чаша на отблъскването до дъно. То се не вижда. И продължавам да пия. Докога?

      Седнала на високия стол на бара, напъхала крака между пръчките му, пия джин с тоник на връх новото трихилядолетие. Слушам „Бих искал да си тук” /“Wish you were here”/ на “Пинк флойд”.

       Чувството ми пътува отвъд океана към образа на едно момче. Моята нощ е неговият ден. Любимият е моят стремеж. Неговата чистота ще ме съсипе. Явява ми се като мъж, сменящ знака на лицето си, но не и своята духовност. Носталгията да го достигна държи буден духа ми. Искам да общувам съразмерно с него. Водеше ме заблудата преди. Мъжките образи се сменяха пред женските ми очи. Зрението ми беше мотивирано от краткостта на земния живот. Заставах пред мъж, чието лице виждах ясно. В главата ми изплуваше образ на мъж в сянка, очертаваща невидим дух в съзнанието ми. И когато го съживя, любовта ще ме обземе. Тогава образът на мъжа пред мен и духът в главата ми ще се слеят  в едно.

     Така съм уморена от миналото, от неизживяното, от разбиването на илюзията с любовта. В душата ми пъплят онези смешни клоуни, които исках да  закича с медал за “единствения любим”, поне един от тях. Впечатляваха ме с могъществото на духовната нищета, на щетата емоционална. Бяха в плен на единственото им разнообразие с жената – плътското и тем подобно удоволствие; задръстени от идеята да бъдат някой-никой, да парадират с нещо-нищо. Няма да се разплача. “Няма да им миеш задниците със сълзите си!”, ядовито подхвърляше майка ми, когато ме видеше разплакана от някой мъж. Все това правех. Плачех на рождения си ден, осъмвах с подути очи на Нова година, мъдрувах на Осми март. И тази нощ стискам чашата в ръце. Вече обърнах няколко джина. Е, няма да се напия на връх новото хилядолетие. Няма и да се разплача, колкото и да им се иска на някои синковци. Трябва да се стегна. Трябва. След станалото “трябва” бележи безвремие и неминуемо обожествяване. Колко е тежко това, ако си женствена, и каква непосилна мъгла е, ако си мъжествен. Клепачите ми натежават.

      Малко преди полунощ барманите се сменяха и други застъпваха новата смяна. И кого мислите виждам? Моят любим поет и преподавател от университета. Хванал се на работа в бара нощна смяна, за да си докара допълнително доходи към мизерната професорска заплата. Извих глава към дансинга. Но той забърса плота с гъбичка и ме попита:

-         Какво ще поръчаш?

-          Пих достатъчно. “Скоро ще бие часът за веселие, нула часът на Новото хилядолетие, на Новото усамотение, на Новото в нас. Човечеството върви по пътя на гилотинирани мечти. Любовта благо помазва раните от миналото. Доброто ни прави неприкосновени.”

    Без да искам цитирах част от новогодишното му интервю в столичен вестник. Така се бях напила. Той сложи чашка пред мен и каза:

-         За Новото хилядолетие аз черпя. Какво ще пиеш?

-          Джин с тоник, резенче лимон и светло чувство без минало.

  На себе си той наля коняк. Внимателно с лек звън на чашите се чукнахме. Навън гръмнаха празничните ракети. Запалихме си по една пръчка бенгалски огън. Сред заглушената цветна светлина и сред дима от цигари запалените пръчки бенгалски огън пръскаха звездни искри без топлина. Хората пееха и танцуваха. От микрофона остроумничеха. Някои бяха маскирани. Други седяха по масите и надуваха свирки. Пукаха се балони. Покрай мен мина пийнало момиче и духна през тръбичка цветни сребристи конфети. Засипа гърба и главата ми. Косите ми и черната ми копринена рокля заблещукаха като небе. Само дето мен ме нямаше. Поетът разбра това и сякаш не е видял, продължи с наздравиците.

-         И пак съм в същото, - казах аз.

-         Всяко минало става на приказка, като му прибавиш едно вълшебство за пред поколенията. Но всяка болка изисква честно споделяне, за да не бъде изживяна отново от друг.

-         Вие какъв сте? Честен или вълшебен в стиховете си?

-         Вълшебно честен.

   С жена си той беше получил една тайна в повече, но не се бе привързал малодушно, за да запази стремежа си към Бог. Любовта на жената е проницателна, ако я има. С любовта към жена си той намираше себе си, но не и вярата си. Погледнах го и казах:

-         Вие не сте равен на себе си. Това ви измъчва сляпо, тайно.

-         И защо една хубава жена като теб е тъжна тази нощ?

   Когато някой мъж от раз ме нарече “хубава жена”, разбирам, че е имал много жени. Благодарих му, но наострих бдителността си.

-         Никой мъж не ми прости моята тъга. Все гоня миражи, приличащи на любими. В самотата ми се ражда свещенодействието, а с друг се изживява празникът, животът като празник. Но аз плаша любимите, като че ли съм някаква Горгона Медуза.

-         Ти знаеш ли коя е Горгона Медуза?

-         Ужасната, пред която всеки смъртен се вкаменявал от нейния поглед.

Моят поет вдигна показалец. Даде ми знак да мълча. Той си вреше ума навсякъде.

-         Горгона Медуза е била красива девойка, превърната в чудовище от богинята Атина, защото богът Посейдон я изнасилил в нейния храм.

-         Е, бог на бог око не вади.

-         Горгона Медуза носи вината на насилието в себе си. Мъдростта на девойката не е трябвало да служи за примамка на мъжката сила. Подмамила е с девствена чистота сляпото око на нагона в Посейдон. Атина я обрича да всява страх с приетия в нея чудовищен образ на Посейдон, за да избегне опасността Бог да се привърже към простосмъртна.

-         Нима? – той не се засегна от ироничния ми тон. Невероятен поет и невероятен мъж. Продължи с равен глас:

-         Мъдростта на момичето подвежда силно мъжа, но то е безразлично и това го засяга до ярост. Всеки мъж копнее за любовта на жената. Той иска да изповяда пред нея чудовището в себе си. Тя да приеме и да обикне чудовището в него, а не това, което представя. Посейдон се явява пред девойката като птица, а когато го вижда такъв, какъвто е, тя се изплашва от вида му, почувства се излъгана и е готова да избяга. Момичето е наказано за егоистичната си разсъдливост. Заключила е любовта в себе си – коня Пегас, вдъхновителят на поетите, и вместо красота, разпръсква смърт и ужас. Горгона Медуза отразява в нас страха и вината от извършеното в миналото осъзнато зло. Персей се явява неин избавител. Той поставя излъскания щит пред себе си, а не пред нея, и тя като зла и мъчителна съвест е зад гърба му. Той с един замах отрязва главата й. Отвътре мигом излита конят Пегас, силата на вдъхновението и великият Хризо.

-         Когато застанем пред някого, ние отразяваме не само своето отношение към него, но и своето минало, на което сме обърнали гръб и не сме го осмислили. И то се връща при нас преумножено и ожесточено като отражения между две огледала. Дори не сме разбрали, че сме го изживели. Ние сме били заслепени, когато това ни се е случило. Приели сме много жестокост. Това плаши. Човекът срещу нас вярва, че страда от неизличима омраза, от която той е мислил, че се е отървал. Човекът пред нас ни напомня да се освестим.

-         Може би това е смисълът да бъдеш жена. Да обикнеш от все сърце свирепото чудовище в мъжа и да го целунеш, а то да се преобрази в принц. Колкото по-бързо умната жена придобие сърдечност, толкова по-бързо ще изживее любовта.

    Замълчах. Замислих се върху думите му. Почти всяка интелектуалка извървява пътя на Горгона Медуза. Тя изнасилва женското си “аз”, за да прилича на другите жени. С девствена чистота в храма на мъдри чувства, с интуицията на живота тя предвижда краха на илюзиите в бъдеще. Отваря духа на смъртта в мъжа като най-високо изискване с въпроса: “Кой си ти?”. Разбива на пух и прах живуркането му, отдадено на настоящия миг, на слабоумното самовеличаене пред духовността отвъд. Не можеш да не поискаш да избягаш от такава разсъдлива жена. И на такава вкисната интелектуалка й трябва един Персей, син на олимпиеца Зевс, който да й отреже ужасната глава и отвътре да излети вдъхновението, конят Пегас. Един мъдър поет ми послужи за спасител. Каква новогодишна нощ на прага на новото хилядолетие! Бавно засъхват по лицето ми сълзите от любовната игра.

     Свърнах поглед встрани. Три момичета и двама младежи танцуваха на дансинга, сякаш бяха под наркоза. Светлините върху телата им се сменяха с цветовете на дъгата. Диджеят беше пуснал на диск “Този чудесен свят” на Луис Армстронг.

      Отвън беше празнуващият град и през витрината се виждаха покривните светлинки от мансардите на нечия кооперация с полуоткрехнатите прозорчета, и над тях дишащо небе, живеещо в образи. Да разчитам йероглифното писмо на небето все още беше непосилно за мен. Просто се радвах на превъплъщенията на облаците в мастилено синьото небе. Ту бяха възвишение или хълм, или човка на птица, или осветен в краищата си кръст, доста ефирен, който се разтегли надясно, сплеска се и се оформи като муцуна на вълк с вдлъбнати очи. От главата на вълка израсна рунтаво руно на агне, после се оформи като клоунско лице, после като смеещо се дете с разстояние между двата предни зъба. Образите се променяха под действието на преминаващата пълна луна, скрита зад облаците. Когато огря всичко, образите изчезнаха. Не можеш да се скриеш от светлината на луната. Тя прониква навсякъде, нейната мистичност е като предсказание. Обзема те чувство на любов, изпълва те с присъствие, м




Гласувай:
0



Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: boliyarka
Категория: Изкуство
Прочетен: 40089
Постинги: 14
Коментари: 19
Гласове: 151
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031