Постинг
11.04.2009 15:10 -
МОДЕЛЪТ
Автор: boliyarka
Категория: Изкуство
Прочетен: 676 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 11.04.2009 15:13
Прочетен: 676 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 11.04.2009 15:13
Никога не можеше да си прости, че коленичи пред жена с птичи мозък, за да моли да я рисува. Тя лягаше на дивана, а той бързо поставяше рисувателен лист върху статива. С молив скицираше фигурата й. Отначало механично като дете, заставено да свърши нежелана работа, бързаше да я претупа, за да е свободно. Но постепенно погледът на художника ставаше по-строг, по-властващ над безучастния модел. В него се пораждаше желание да притежава, уж създадената от него жена, към която, кой знае защо, изпитваше страх, преминаващ в недоволство от себе си и лека враждебност към нея. Точно тогава захвърляше молива и заканително, но предпазливо се приближаваше към жената с птичи мозък.
Оставяше я изтощена да почива върху леглото, докато се съвземе от опиянението. Отново нахвърляше с молив чертите й върху листа, които разпиляваше по пода. Съвсем ловко я уговаряше да му позира, защото с такава жена се объркваш и не можеш да говориш направо. Тя не се намираше никъде и едва ли забелязваше стаята, отрупана с картини, с четки и миришеща на терпентин и боя. Трябваше да я задържи някак, да я увещава да дойде пак, на нея бързо й омръзваше всичко, понеже беше жена с птичи мозък, беше й абсолютно безразлично дали ще види отново мъжа, след като веднъж е била с него. Когато още не знаеше, че той рисува, щеше за малко да я загуби. Тя обуваше чорапогащника си и го издърпваше, за да се опъне по краката. Говореше сякаш на себе си: - Мъжът ми е ясен. Ти ми показа всичко от него. Когато е крайно зъл, иска да убива жената, когато е крайно добър, я люби. Какво друго може да бъде? - Мога да рисувам. Тя се остави да й смъкне пак чорапогащника. Излегна се на дивана, повече от любопитство и от желание да го уязви в лъжа. Почесваше ухото си с показалец, докато той настървено я скицирваше с молив. Криеше от нея картините. Между сеансите й свиреше на китара, нали беше жена с птичи мозък, не я свърташе на едно място. Носеше й от кухнята печени сладки. Фигурата й се наливаше и ставаше годна за любов. Жената лениво се изтягаше върху китеника и капризничеше. Веднъж художникът половин ден обикаля пазарите да търси заради нея ябълки посред зима. Тя, без да му благодари, ги хрупаше една след друга на дивана. Той разкривяваше контурите на скицата и повиши тон: - Не мога да рисувам, когато ядеш. Дразниш ме. - Нещастна съм. Чрез мен се самоосъществява любовта, смъртта и можеш да рисуваш, а аз какво мога? Жената с птичия мозък му се изплъзваше. - Можеш да родиш дете. Никога нямаше да се ожени за нея, но не искаше да я остави, докато е негов модел, затова й го обеща. Отлагаше. Ревнуваше загатнатата във формите й пъпна привързаност към създание, което щеше да му я отнеме окончателно. Като всяко живо същество и тя таеше в сърцето си грижа за някого, та да може да остарява без угризение, че животът й е празен. Колкото повече му се изплъзваше жената, толкова по-върло се нахвърляше да я рисува. Тя заприлича на сянка. Над него надвисваше опасност. Прозираше картините му, без да ги е виждала. Но никак не беше хитра, та да накара мъжа да повярва в себе си и да разпъва тази вяра гърдите му. Художникът взе, че повярва в нея. Разливаше обилно всичката си страст върху нейното тяло, крехко, за да бъде кръст на нечия душа. Щом очите й помътняваха, раздразнението между тях надделяваше. Тя избягваше при друг мъж, после сменяше и него, само и само да живее обикновено. Новите приятели я водеха по ресторанти, купуваха й изветряващи парфюми, запълваха нощите й с нескицирано бъдеще. Набираше телефона й, когато според него тя вече е забравила, че го е познавала и се съгласяваше на среща, все едно, че е нов човек в живота й. И се започваше отначало. Той коленичеше пред нея, а тя се изтягаше върху дивана с опънати и кръстосани крака. Но веднъж съвсем случайно трябваше да прекъсне сеанса заради важен служебен разговор. Жената с птичия мозък скучаеше и се прокрадна до статива. Изчака го да приключи разговора и съвсем ядосано му посочи с пръст картината: - Какво си нарисувал? Какви са тия пъклено зелени очи на това свято лице? Как можеш да вселяваш своята душа в моето лице? Отвратително. - Сега вече наистина ще те убия. Ако вратата не беше заключена, жената щеше да избяга гола на улицата. Но вдигна предателски ръце срещу насочената с върха към нея, четка. Невероятно досадно - някой да те убива. - Обичам те и всичко, което ти правиш - изкрещя му го поне десет пъти. Художникът бавно прибра четката към бедрото си. Изречена истина или изтръгната лъжа, все едно, от нея не можеш изкопчи нищо. Момичето също свали ръцете си и го последва в стаята. Котешки се заизвива върху изострените влакна на китеника, проснат върху мокета. Трябваше да острасти изречената истина или изтръгнатата лъжа. След нея настъпи празнотата. Жената с птичи мозък го напусна. Отиде си.
