В залата за репетиции Петьо седеше върху перваза на един от петте прозорци. Юношата се беше записал в двуседмичен курс за подготовка на актьори. През днешната им първа почивка Дивна свенливо постави ключодържател с вграден хронометър до режисьора им Ангел, който с молив нанасяше бележки в тетрадката си. Той мълчаливо й благодари. Момичето му го беше обещало на предишно тяхно упражнение, за да могат по-отчетливо да засичат времето на изпълненията.

  Тя се приближи до Петьо и приседна до него върху перваза. Тихичко изповедално му заговори как обожавала режисьора им, все едно, че той не присъстваше в залата. Но имала друг любим, който държал ръцете й в своите. Шептял, че я обича веднъж и завинаги. Приличали на влюбени, но не били. Поне тя. Родителите я учели, че жената е сателит на влюбения в нея мъж; и е с отнето право на свои чувства. Дивна говореше сериозно на Петьо, от плахост влюбен в нея нещастно.

  След почивката продължиха с изпълнение на Дивна. Петьо зачака реда си след нея за монолога на Касио от „Отело” на Шекспир. Кандидат-студентите, заели различни пози върху подиума, наблюдаваха Дивна.

  Петьо поглъщаше през стъклото действителността навън. Въздухът плуваше; хората се раздалечаваха като сенки, скосени; листата на дърветата сълзяха в мрак.

 — Мълчим, вместо да загубим.

  Дивна се пипна по челото.

 — Забравих следващите признания.

 — Нямам желание с него — подсказа режисьорът.

 — Нямам... нямам... — щеше да го потрети момичето, но стисна зъби, за да не се разплаче. Наложи си да се усмихне и добави:

 — С актьорската игра се губи наивността.

 — Опитай още веднъж!

 — Може ли след останалите?

  Ангел кимна одобрително и даде знак на Петьо да застане отпред. Юношата съблече тениската си и забули с нея глава. Завайка се: „ Умирам без вина!... Напускам ви безгрешна!”

  Зигзагообразно закриви тяло. Той имитираше предсмъртната агония на Дездемона от „Отело”. Никой не се разсмя.

 — Реших да заинтригувам комисията с монолога на Дездемона. И мога да обоснова намерението си. Любопитен съм да проникна в същността на преданата жена, за да я проумея в живота. Изкуството може да бъде и ползотворно.

  Режисьорът ядосано му възрази:

 — Но ти пародираш Дездемона. Пародията скрива неумението да бъдеш, когото искаш. Насмогва счупената гордост с угрозяващо мислене. С пародия се отмъщава за нанесена лична обида — палячовски, колкото е дълбока болката, и виртуозно според пъргавината на ума.

 — В Шекспирово време женските роли са се изпълнявали от момчета. Защо и аз да не мога да изпълня по-автентично ролята на Дездемона?

 — Ти си пораснал. Осъзнаващият пол е необратимо предчувствие за греховност.

 — Артистичността не се влияе нито от пола, нито от възрастта — обади се Дивна.

 — Психиката на единия пол е неприложима за другия. Половото влечение определя любовта като непрогледност. Поведението и речта на влюбения стават авторитарни. Желанието изчерпва съдбовното. Висшата човечност се проявява при одухотворен пол. Светостта настъпва с проникването в другия пол до пълно освобождение на своя. Полът задръства съзнанието, когато е пренебрегван. Имаш ли любимо момиче?

  Обърна се Ангел към Петьо.

 — Жената няма нищо общо с мъката на мъжа. Живея в отчаяние и отчаянието живее в мен.

 — А добър приятел или любима играчка от детството?

  Юношата поклати отрицателно глава.

 — Нямам нищо любимо. Нито играчка, нито човек.

 — Млад си още да се прощаваш с привързаността. Сцената кънти от разбити сърца.

 — Бедните се привързват към красота, която Бог не е пожелал и я наричат „радост моя”. Не можеш да разбиеш предишен дух, за да имаш нещо свое — намеси се пак Дивна.

Режисьорът я сряза с поглед и тя закри  устата си с ръка. С мимики обеща да мълчи.

— Я по-добре излезте и двамата, да не отвличате вниманието на другите от творческата им слабост.

Двамата неохотно напуснаха залата, не защото им се искаше да бъдат вътре, а се смущаваха да останат насаме. Седнаха на стъпалата на стълбището. Момичето беше с дънков панталон. Петьо я дръпна за краището на крачола.

— За какво си се умислила?

Тя хвана с ръце муцуните на маратонките си и ги изви към себе си.

— Повърхностното общуване е безболезнено, но пък е така омразно. Моят приятел и когато бяхме заедно, пощипваше момичетата като селски ерген. Тялото му властва над главата. Със закачки и веселие той крачи към смъртта с биологично темпо.

— Липсата те изсушава в злоба.

— Какво правех с този еднозначен мъж? Секс на високи обороти, лишен от фантазия. Пустота. Никакъв емоционален контакт.

Петьо я целуна по бузата. Говореше за приятеля си в невъзвръщаемо време. Формално щеше да се раздели с него на официална среща в заведение или по телефона. Бъдещият актьор се завъртя на един крак, преди да се прибере в залата. На стълбите момичето се сви в себе си. Каза си: „И анонимността има своите предимства. Популярната жена фокусира желанията на мъжете върху своето тяло, което на улицата те биха отминали с безразличие. Присъдено й е да я целуват пред всички. Суетната целувка е неуязвима. От истинската боли непресекващо.” Дивна пазеше целувките си за комка, защото носеше в себе си любовта като грях. В артистичното я изразяваше невинно.

Когато Дивна се върна отново в залата, бяха минали няколко души. Своенравната Боряна се въртеше около себе си с вдигнати ръце и тръбеше:

— Когато жената чувства със сърцето, за нея съществува Бог и детето. Ако обича с главата, пред нея се изпречва мъжът, неизместим.

— Какво правиш? — попита я Ангел.

— Умувам за любовта.

— Готова ли си с притчата за „Вълшебникът и еротичното”?

Боряна повдигна рамо и смотолеви: „Ами.” Не посмя да признае, че я е посветила на него. Изправи се в центъра на залата. Затърка мокета с върха на левия сандал. Замънка под нос:

 — “В отдалечена планинска хижа живели уединено баща с любимата му дъщеря. Бащата бил управител на хижата. Грижел се за уюта на редките туристи. Когато момиченцето се разхубавило в девойка, той я извикал в своята стая и без увъртания й съобщил, че е назряло времето тя да открие своя вълшебник в любовта и да стане негова любима. Повече не бивало да остава в хижата. С бащина целувка по челото я благословил за ценното страдание — любовта. Със станиолена корона на главата принцесата на татко напуснала хижата, където била отгледана от пелени, за да издирва в пъстроокия свят своя вълшебник. В крайпътно ханче опърпан и пиян поет харесал слънчевите отблясъци в короната на главата. Той я обаял с изтерзаната си чистота. Завел я в таванската си стаичка, разцепил със словесния си меч езика й на две и казал:

 — Змийският език ще те предпази от глупците. Ще бягат надалеч, щом го зърнат. Около теб ще се вие мъдростта.

  Свалил бащината корона от главата й и я изгорил пред очите. Русите коси престанали да блестят. Тя се погледнала в огледалото и не се познала. Нищо не било останало от принцесата на татко.

Момичето поклатило глава и изоставило невинността в свърталището на поета.

 Отново се заскитала сама по света. Порядъчните момчета закачливо я заговаряли, но хуквали яко дим, щом тя отворела уста. Художникът не се уплашил от змийския език. Предложил да я нарисува. Искал тя да изглежда мъжествена и остригал косата ниско до черепа. А за да не му я отнемат дребнавите мъже и да ги отблъсква с вида си, татуирал върху челото надпис: „Развратница”.

  Но челото помнело святата целувка на татко. Тя намразила художника, че осквернил бащината благословия. Пуснала бретон до веждите, насмолила го и го залепила за челото. Щом я видели с коса, започваща от веждите, нейните ухажори тутакси я приемали за глуповата и това ги развеселявало. С тях тя държала езика си зад зъбите. Думите, прецедени през зъбната решетка, звучали смекчени, нежни и кротки. Но тъжно било да очарова скудоумните. Дръпнала засмолената превръзка, одрала си кожата, но надписът все още чернеел върху челото. Тя искала да срещне своя вълшебник с разкрито чело. Когато застанала пред него, той държал в ръцете си особена пръчица. Казал:

 — Никога не се изправяй в цял ръст в чужд дом! Тази пръчица ще те направи незабележима. Обитавай невидима в хорските очи! Показалката на незабележимостта е моят подарък за теб.

  Странният мъж чукнал с пръчицата челото, подал й я в ръцете и се отдалечил. Принцесата на татко се смаяла и тръгнала след него. Луксозният му дом бил построен в изсечена скала под билото на планина. Момичето се промъкнало с него през вратата, без той да я усети. Вървяло по петите му. В кабинета си той извадил от бюрото кутия за бижута. Заровил в дрънкулките. Измъкнал оттам мънистено герданче и го пъхнал в джоба на панталона.

  Звъннало се. Нейният вълшебник оставил кутията отворена и излязъл от кабинета.

  Момичето останало вътре. Надникнало в кутията. На дъното й лежал тефтер с черна кожена подвързия. Бил дневникът на баща му. Тя го прелистила наслуки и попаднала на страницата с пиратския знак  — череп над кръстосани кости. Зачела написаното под него:

 „Този ден прободоха очите на сина ми. Той не ме послуша и отиде на среща с жена, без да се докосне до вълшебната пръчица. Жената била надменна и несговорчива. Едва я бил склонил да излязат за първи път заедно. Срещата им била на плажа. Жената влязла в кабина да се преоблече с бански. Синът ми надзърнал през процепа на ключалката. Надменницата пробола през него очите му с игла за шапки. Никой не я осъди. Било в защита на честта. Синът ми ослепя от дързостта да узнае предварително голата същност на жената. Простосмъртните я налучкват опипом. Да виждаш в детайлна дълбочина, значи да се отвращаваш. Направих нови очи на сина ми, светещи измамно. Нито се радват, нито плачат. Изкуствени са и не пропускат истината.”

  Момичето чуло стъпки и напъхало обратно дневника в кутията. Отдръпнало се от бюрото.

  Огорчено от истината за своя вълшебник, то влязло в другата стая, без да го видят. Той седял с кокетката на дивана. Момичето изправило пръчицата напречно пред лицето си. Кокетката катурнала нейния вълшебник по гръб на дивана и го възседнала. Захапала между зъбите току-що подареното й мънистено герданче. Било жалко за гледане. Момичето понечило да си тръгне, но преди това се приближило до дивана и наклонило глава над лицето на своя вълшебник.Загледала се в изгорелите му зеници. Светлината не се поглъщала от тях, а се въртяла, пречупена в масленозелено сияние. Момичето беззвучно се разплакало. Няколко нейни сълзи опарили лицето на нейния вълшебник. Кокетката възкликнала:

 — О, ти плачеш. Толкова ли съм добра? Ще ме вземеш ли за главната роля в новия си филм?

  Момичето разбрало, че нейният вълшебник бил сляп кинорежисьор. Мъжът кимнал на кокетката, но си прошепнал наум: „Някой стопли със сълза лицето ми. Благодаря ти, Господи.”

  Притчата за „Вълшебникът и еротичното” свърши. Кандидат-студентите се превиваха от смях. Умълчаха се, когато Ангел заговори:

 — Измънка го и ние те слушахме, без да мръднем. Лицето ти правеше гримаси, тялото ти конвулсивно трепереше. Ти свърши и ни разсмя външният ти вид. Безпомощна си като артистка.

  Боряна получи от режисьора деликатна похвала за съдържанието на притчата. Трябваше да отдаде истинска благодарност. Едва го направи пред всички. Благодарността я отчуждаваше от самата нея.

  Режисьорът я попита:

 — За себе си ли го написа?

 — Цял живот казвам нещо от себе си и нищо за себе си. Пребивавам в живота по недоразумение.

 — Приятелят ти чувал ли го е?

 — Той не се интересува от самодейна любов. Моят приятел е вечно жив. Един ден ще стане вечно мъртъв. Самотата е нещо непростимо за него.

 — За теб не е ли?

 — От определено духовно съзряване самотата не е така жестоко изпитание за личността, а близостта. До пръстите на краката да те достигне. Но близостта не се появява. Тя е халюцинация пред вечно живите, заличавана от тях.

  Боряна стоеше пред тях, без да знае какво да прави по-нататък. Режисьорът каза да се отмести извън сцената.

  Следващата за прослушване беше Магда. Тя излезе да изиграе етюд, съчинен от нея. С юмрук, опрян с кокалчетата върху средата на челото и с поглед във вената, изпъкнала под китката, момичето започна:

 — Когато се влюбиш, ставаш по-различен от другите и това веднага се забелязва.

  Режисьорът я прекъсна:

 — Ти се напъваш.

  Той имитира изпълнението.

 — Напредвай полека! Техниката се усвоява след интуицията.

  Магда сложи ръка на корема и леко сви устни:

 — Боли. Червата ми са кухи, но коремът боли. Все при мътене на спомените. Не минава. И сърцето ми владее невъзможната любов.

  Покри с длани устни. Продължи с етюда:

 — Говоря, но ме няма. Понякога напипват чувствителността ми. Той го направи. Случайно. Иначе беше равнодушен, дори скрито отвратен от мен. Но когато ме видеше, от боязливост нежно се усмихваше. Неговата усмивка ме лекуваше. Той не беше хубав. Заставаше пред жената с просешко очакване и с изискване на Бог от нея. Изтънченият мъж ме подминаваше. Той беше покорен от жена с поразяваща външност. Недостижимо се отдалечаваше от мен. Исках да протегна ръка и да погаля лицето, което ме бе въодушевило. Ръката ми хващаше въздуха. Сраствах се със своята самота. Копнежът за близост с него се засилваше. Опитвах се да говоря свързано с него. Напираха безпомощни думи в болка от любовта. И аз запроумявах скучните хора.

 — Само толкова? Казано е от птичи поглед — уточни режисьорът.

 — Този птичи поглед ми костваше седем години от моя живот.

 — Побрала си седем години мъка в деветнайсет изречения? — ококори очи Петьо.

  Магда се засрами, но призна:

 — Оттам нататък мъката се приземява в омраза.

 — Зевзеците разиграват жените. Чудесата не стават без взаимност. За взаимоомагьосване е необходим добрият случай, безпаметен ... Все ... още не ... Любовта охлювски се навива в сърцето.

  Боряна посред изказването му го беше попитала с очи дали етюдът й е готов, затова той вмести в думите си и отговор за нея: „Все още не.”

  Другите не разбраха това. Ангел даде два часа обедна почивка на състава и кандидат-студентите по един или на групички напускаха залата. Боряна остана, за да го пита по-подробно за своя етюд.

  Дивна нямаше да обядва с другите в близката закусвалня и слезе на долния етаж в залата с огледалата. Ако в стаята имаше самотно огледало, момичето изпробваше стойки пред него. Видеше ли в огледалото врата, Дивна отправяше поглед към нея и чакаше през вратата да влезе мъжът, заради когото пак би се разтворила за огледалните образи в себе си, забравяйки изцяло за мъжа, на когото ги дължи.

  Вратата не се отваряше и тя се загледа в лицето си, без да го чувства. Схващаше, че е приятно, но й беше противно да го гледа. Собственото й лице я отвращаваше. Изложи се днес. Забрави думите на монолога, защото лицето на Ангел беше мрачно. Измъчваше го принудата да бъде непрекъснато режисьор, да изисква от другите любов в повече, а да не я допуска. Той общуваше мъчително. Някои жени го вълнуваха свръх мярка. Волята му да съзнава надделяваше и над другите. Налага подчинение мъж, който дисциплинира желанието и обича жената отделно от себе си. Дивна вървеше към съзнанието на режисьора в обратна посока на времето и се сблъскваше не с любовта, а с плоскостта на нейното отражение. Времето е мираж, обърнат в нас.

  Вратата на огледалната зала се отвори. Петьо пристъпи крачка и я затвори с гръб. Него Дивна можеше да наблюдава без смут. Той я попита:

 — Какво правиш сама в залата с огледалата?

 — Уча се да обичам от себе си другите, подобаващо.

  Петьо забърбори, без да спре. Тя с очи се напрегна да схване думите му. Той повтаряше „аз съм” и изброяваше всички титулувани длъжности и светски личности, чийто авторитет го беше наскърбил. Завърши с „аз съм цар”, защото Бог не съществуваше за него, освен  като непоносима случайност при нещастие. Петьо беше обезверен докрай. Дивна утежняваше безпомощността му.

  Тя седеше в поза „лотос” на паркета. С подаващи ръце се обърна към него:

 — Приличам на нищо. И съм без нищо. Нека се сдобрим. Моля те! Не мога да правя нищо самостоятелно.

  Двамата бяха изолирани един от друг. Стена от въздух между тях. Само думите й го засягаха. Вратата хлопна след него. Някои си отиват преди утешението.

  Момичето кръстоса ръце пред гърдите и се хвана за раменете. Забеляза до лявото коляно върху паркета капка кръв. Огледа се. Не беше от нея. Досега мислеше, че чудното опекунство сълзи от средата на челото. Чудото се съсирваше в клетъчна форма на паркета.  „То е от него”, каза си Дивна и се подсети за режисьора им. „Той ме пощади заради Боряна. Обичаната жена е с подарена от мъжа индивидуалност. Боряна не го обича. Той може да я порази, но не и да я хипнотизира.”

Така беше. В залата за репетиции останаха сами Ангел и Боряна. Не разговаряха. Бяха болка един за друг. Дишаха болката. Насилваха се да спорят. Той беше близо до вратата и с гръб към Боряна. Искаше да избяга от нея, но тя го задържа с въпроса си на място:

— Преимущественият Бог е разделил съзнанието ни, защо?

Ангел пусна райбера на вратата и се обърна към нея:

— Страхувам се за теб.

— Страхуваш се за жена си, за децата си, за другите, защото обичаш могъществено, без болка.

— Хората, които обичам, ми причиняват болка.

— Но те не са твоята болка. Ти си сам, за да разбираш другите. Мъдростта е и твоето наказание. Сърцето ти ще коленичи с тяхната изливаща се болка в теб. Това ще ги спаси, а не безпокойството за тях.

— И значи още посвещение в любовта ме очаква? Но докъде?

Той се приближаваше до нея.

— Бог е мислим за теб. Това определя твоята мъжественост. Защо го искаш от мен, след като сексът те вдетинява?

— Запри се малко, просторечива!

Ангел се влюбваше от коварен усет за близост и загубваше всякакво благоприличие, но с контрол над себе си. Изискваше го и от възлюбената. За Боряна това беше непосилно.

— След като небето забранява тази любов — и тя очерта с показалец полудъга над главата си.

Момичето отстъпваше по крачка назад. Губеше равновесие от безсилие.

— Мога да понеса твоята изповед, но не и твоето желание.

Притъмня й пред очите. Свлече се на пода с ръце, изкривени встрани, пречупени в лактите. Грозното го потискаше. Лицето й беше смачкано, продължително измъчвано от истината. Но Боряна го разтреперваше. Самотата й беше прекалено истинска. Жената в нея липсваше. Можеше да разгърне блузата, за да види тайно гърдите, но не го направи. Искаше тя да го усети на възбог.

Обгърна с две ръце бедрата й като колони. Издигна лице нагоре до краен предел.

 — Господи, защо ме наказа с желание отвъд познатото и по-силно от смъртта? Прости ми! Толкова е трудно да не бъдеш, когато си.

Той я наблюдаваше и със скритото око между веждите. Окото в греховна тъмнина не говори. Чувства чрез тъмнината и вижда синьото сияние, излъчвано от върховете на пръстите. Ангел губеше способността да преценява, когато жената се размърдваше. Искаше да вярва в себе си, за да я обича. Вярата му се угнетяваше от нея. Жената беше още в безсъзнание. И така възприе любовта. В безсъзнание жената посреща и смъртта.

Без да я бъде, Боряна лежеше с разкрито от него тяло, помазано от отвъдна мисъл. Той изпъваше полата й надолу по бедрата. Тя постепенно се съвземаше. Надигна клепачи. Каза:

— Чувствам се замаяна. Сякаш ми се е случило нещо важно, а аз не съм го разбрала.

— Жената не проумява любовта.

— Сънувах те как идваш към мен отдалеч, незнайно и все не ме достигаш. И по-нататък сънят се изгуби. Как може да не ми е мъчно, когато влизаш в съзнанието ми като сън?

— Истинските хора не се сънуват. Те са с теб.

— Изтезаваме се за истината, затова не познаваме състоянието живот, а съдбовността и се предоставяме на нея с ирония и чистота.

Ангел вдигна райбера, защото кандидат-студентите се връщаха от обедна почивка. Чуваше гласовете им по стълбите.

Когато всички се събраха, режисьорът настрои психиката им за упражнения с разяснения за бъдещата им професия.

— Седмица остава до края на курса ни. Не забравяйте, че вие ще заставате пред хора, за които действителността е впита в тях. Доближаването до човека изпълва с трепет, но вие трябва да внимавате да не осакатите себе си заради дребно вълнение. Останете безразлични за него, за да не се присламчи то към вас и ви отклони от истинските ви стремежи. Позволете само от снимките да избождат очите ви и разкъсват образите ви. Да ви убиват мислено. Но не допускайте същината си жива да се влива в тях!

Бъдещите артисти слушаха. Възприемаха само толкова, колкото усещаха. Боряна му възрази:

— Ти си коравосърдечен!

— Доброто се вещае от каменни сърца и изпречен юмрук от изстрадана мъдрост.

— Не искам да ти вярвам!

— Не те задължавам. Гордостта ни е с остро чувство, защото сме низвергнати от живота. Богобоязливите живеят като безсмъртни. Това е тайната им. И ние мъчително се стремим да проникнем в нея. За нас обикновеното е издигнато до абсурд и се отнасяме към него с благоговение и трепет.

— Много е театрално и не е убедително — не престана да се заяжда своенравното момиче.

Ангел я замери с химикалката и извика:

— Емоционално осакатените хора се нуждаят от убеждение.

— Ударът не измерва провинението.

Режисьорът хвърли и тефтера си по нея.

— Е, когато едно действие превиши много пъти мярката на чувството, то става обичайно и театралността му се унищожава.

Един кандидат-студент запрати по нея якето си, а друг — книга.

Своенравката отстъпи към вратата. Петьо я замери с маратонката си. Другите го последваха. Градушка от сандали и маратонки полетя по нея. Боряна отвори вратата. Те спряха за малко. Искаха просто да я сплашат. Тя не се приобщи към тях. Беше с отвърнат „аз” за съвместни изживявания.

На прага лицето й се умъдри. Момичето не искаше да се обръща в минало. Проявените с нежност спомени правят хората по-красиви.

Трябваше да заличи негатива в съзнанието си още отсега. Настоящето я задължаваше. Някой невидимо и неотлъчно я желаеше. Усещаше го в челото си като тъмноок мъж, нахлупил черна шапка с триъгълна козирка. Искаше да е така. Невидимото добро също се нуждае от упование. Защо пък да го няма? В ирационален миг.