Отдавна се бяха родили и двамата, а животът им не се появяваше още — само духове и смъртта. Рени, прегърнала възглавница, седеше с прибрани крака в спалнята неподвижно, почти час.

Мъжът й я съзерцаваше в тази поза от другия край с примижали очи. Правеше се на спящ. Но той не издържа бдението над жена си, размърда пръстите на краката, протегна се. Надникна в очите. Тя не го забеляза. Махна му с ръка, все едно, че пропъждаше муха пред лицето си. Той яростно стисна възглавницата и се опита да я издърпа от ръцете. Рени не я пускаше, подсмърчаше, че е полудял. Пак не го различи от въздуха в стаята, но знаеше, че е той, мъжът, кой друг може да бъде такъв.

— Какъв? — нетърпеливо попита Светльо и спря да дърпа възглавницата.

— Такъв като теб.

— Нищо не разбирам, — каза мъжът и се закани, че ще я обеси на паяжината, провиснала от тавана над спалнята.

Рени с мрънкане го замоли да я извини за малко, а след това излезе в коридора. Бързо нахлузи сандалите, лекичко завъртя секрета на външната врата и се измъкна от къщи.

Съпругът усети бягството след около десетина минути. Преви се в леглото. Натисна клепачи в капачките на коленете. Изскимтя: „Майчице, тя пак ме измами с неприкосновената си самота“. Неговата жена беше артистка. Стремеше се да бъде истинска и загубваше себе си в преследването на този мираж. От месеци Рени усещаше, че не живее. За хората мислеше същото. Искаше да разбере дали е така. Дали и те са изолирани и самотни, но без желание за самоубийство и неразпъвани от красотата, без памет и вълнение, обхванати от нищото в нищетата.

Рени си определи среща от уличен телефон със своя бивша съученичка Елана.

Докато се уговаряха двете, не усетиха как охладиха приятелския тон с любезност.

Бившата съученичка на Рени до тридесет и една годишна възраст очакваше някой да измисли за нея по-вълнуващ живот. Липсата на прекрасното в живота премина в липса на най-обикновеното и я сломи. Обикновеното се изравни с очакваното. Боязливо Елана прие предложението на своя колега Вальо, учител по история, младеж със скромен интелект и затова не особено амбициозен. Съпругът се поддържаше буден за смъртта, своята и на околните, с една жива и равна омраза. Вальо разочарова Елана, защото тя се беше заблуждавала, че е неин. Но не му го показа.

Бракът сви Елана. Научи я да се радва на малкото. Тя вече не страдаше, кихаше с нещастни сълзи. Рядко четеше вестници или книги. Вечер двамата с Вальо се настаняваха пред телевизора. Тя гледаше мимиките на лицето му. Той се въодушевяваше и спореше с телевизионните говорители в присъствие на жена си. Обръщаше глава към нея за одобрение. Тя притваряше клепачи. Поглъщаше телевизията през неговите очи. Иначе той изпадаше в паника.

Рени я изненада с гостуването си. Елана я настани на фотьойла в хола. Запълни масичката с чинийки с бисквити и дребни сладки, кутия бонбони, каничка кафе, бутилка водка и кока-кола. Настоящият личен успех възстановяваше в нея невинността от миналото и приемаше за естествено безразличието към хората, прикрито зад добрия тон. На въпроса на Рени доволна ли е от брака си, Елана поклати неопределено глава:

— Съпрузите искат непрекъснато да ги ласкаеш.

Артистката ронеше бисквитата между зъбите.

— Страхувам се от Светльо. Той вярва в мен и се замисля над всяка моя дума.

— Моят мъж не се замисля над моите мъдровати разсъждения. Винаги ги оборва. Той мрази жената да умнее пред него. Замисля се над капризите ми. Вальо иска да му продиктувам капризите си и те да са ясни, изпълними. Иначе той плаче.

— Плаче?!

— Да, когато не разбере какво искам от него, излиза на балкона и подсмърча. Веднъж замина през почивните дни на село при майка си. Затворил се два дена в детската стая и плакал. Свекърва ми се уплашила да не би да се е случило нещо с децата. Теб с какво те трогва мъжът ти?

— Светльо може да се обезличи заради мен, заради друг човек, за да проникне в същността му. След духовно усилие той озарен достига до естественото желание.

— Горката! Е, да, на неговата възраст.

— Възрастта не пречи на желанието. При него еротичното е ореолът на неговия интелект.

— Значи е светец в любовта?

— Да, така е. В леглото ми разказва бъдещите си проекти за филми.

Елана кимна в знак на разбиране. И те с Вальо, макар да бяха връстници, рядко правеха секс. Почти никак.

До сватбата, малко преди да навърши тридесет и една, Елана признаваше само романтичната любов и се опази непорочна за съпруга си. Сега към четиридесетте все повече се настървяваше за секс.

Рени отпиваше от изстиналото кафе, вкусваше от приготвените за съпруга сладки. Разтапяха се в устата, но не усещаше сладостта им като бившата си съученичка.

От радиото пуснаха стар хит на „Бийтълс“. Музиката ги унесе в лични, не за споделяне копнежи. Двете припяваха по някоя дума от песента. Танцуваше им се, но бяха омъжени и не танцуваха, когато бяха сами.

Елана разказваше как постепенно се сближили с мъжа си, колко общи неща натрупали с него, освен двете им деца. Вече се сдобили с общ телевизор, с обща пералня, печка и с общ хладилник. Много общи неща имали с мъжа си и даже общи теми за разговор вечер пред телевизора. Вальо зачитал единствено нейното мнение. Елана извисяваше глас. Светлокафявите й очи, празни, се впиваха в Рени. Напрежение блъскаше челото на артистката. Самохвалството е немощна завист. Рени се усмихна уморено.

Вратата на хола се отвори с леко натискане на дръжката. Рени подскочи от мястото си. Мъжът на Елана се беше върнал, без да го усетят. Остана при тях. Припряно заразказва какво му се беше случило днес в службата и с поглед преброи бонбоните в кутията. Парите бяха неговите сълзи. Жена му го разбираше, артистката — не.

Рени поде лековат разговор:

— Трябва да си вървя. Светльо се побърква, като закъснея малко. Излиза на улицата и обикаля от дърво на дърво. Древните хора са се крили по дърветата и са наблюдавали как времето сводесто се върти над тях. Аз също при опасност се покатервам на някое дърво. Скривам се в короната му. Размахвам нагоре-надолу ръце. Правя си вятър, без да мога да полетя.

Вратните жили на Вальо се издуха. Рени кротко се усмихна:

— Пошегувах се. Мога ли да ползвам тоалетната?

— В дъното на коридора е.

След нейното излизане мъжът на Елана подметна:

— Големи глупости говори твоята Рени.

— Не е моя. Тя е артистка, каква друга очакваш да бъде? Артистите говорят и правят неща не за вярване.

— Няма да се караме заради чужди хора.

— Естествено. Нуждаем се от съсредоточаване върху нашите забравени личности. Нуждаем се от чувството един към друг.

Двамата потънаха в очите си. Рени им подсвирна лекичко за довиждане.

Две пресечки след блока на Елана артистката зърна друга своя съученичка Неда, която не различаваше добро от некадърност, доверяваше се на лъжците и се съпротивляваше на добронамерените. Нейният любим закотвяше себе си в кръчмата.

Бяха се запознали на морето и през последния ден от почивката им Неда го чакаше на тяхното място на брега, където той я целуна за първи път. Момичето ровеше със стъпало в пясъка. Оттам наблюдаваше кръчмата. Ако някой излезеше от нея, тя мигом загърбяше сушата и вперваше инатлив поглед в гларусите, плъзгащи се по гребена на вълните. Празнотата изостряше сетивата. Красотата е върховно усилие на чувствителността, възелчето между живота и смъртта. Неда отмаляваше от красивото, когато любимият я доведеше до отчаяние. Момичето болезнено наблюдаваше заобикалящия я живот. Дъжд с едри капки зашари на петна пясъка. Спасител от охраната на плажа й извика да се скрие под козирката на съблекалнята. Стига е зяпала от три часа морето.

— Морето не е чаша вода да го изпиеш на един дъх, — изгледа го под вежди Неда. Неохотно се отзова на поканата. Подухваше. Краищата на клошираната й рокля се залепиха за лицето. Тя с два пръста притисна плата към бедрата.

Облаците се разнесоха от вятъра. Дъждът спря. Нейното чакане — не.

В София животът на Неда се съсредоточи в едно измерение: да чака телефонът да звънне с неговия глас. Съботите и неделите, свита в леглото по нощница, изпушваше по три кутии цигари без филтър. Майка й по някое време нахълтваше в стаята. С ръка разнасяше облаците пушек и мърморейки, разтваряше прозореца. С чистия въздух влизаше и студът. Неда намяташе одеялото зад раменете си. Разтъркваше стъпала. Затваряше прозореца, преди да се е проветрило. И пак се обвиваше в облаци дим.

Четири години чакаше до телефона. Научи от познати, че нейният любим се е оженил за охранена келнерка. Четири години в надеждата, безответна и растяща от празнотата, убиха съзнанието за добро. Романтичността се изроди в налудничавост със старанието да прикрива натрапчивата мисъл за самоубийство. Едва завърши семестриално библиотекарския институт, не се дипломира и се хвана на работа като касиерка в кварталното кино. Там, където я запокити живота, за да оцелее, трябваше да се прави на нищо.

Седнала зад прозорчето със спуснато перде в касата на киното, Неда, с лакти, подпрени на масичката, жадно четеше порнографски роман. В следобедното мъртвило по прозорчето затропаха нетърпеливи граждани. Касиерката прибра романа в чантата си, но вниманието отвлякоха два паяка на перваза на външния прозорец. Единият паяк беше възкачил другия с пречупените си пипалца, които потреперваха мембранно. Паешко любене. Неда не откъсваше поглед от фината хореография на двата паяка.

Зад вратата се чуваха недоволни гласове. Различи гласа на директорката. Свали райбера от вратата. Пред разгневения поглед на директорката, придружена от чистачката и разпоредителките, Неда вежливо се извини, че не е чула потропването, защото се чудела на една мравчица как се крепи на ръба на масата, без да падне.

Чистачката с ръце в джобовете възкликна:

— Какво може да се очаква от някого, на когото му се зловиди пътя на една мравка?

Колежките не ценяха Неда. Директорката също. Тя я освободи от работа, преди да изтече смяната. Имаше личен празник — рождения ден на сина си — и не желаеше Неда да им вгорчава тържеството с многознайничеството си, лишено от житейски опит.

Край Рени профуча Неда с чантата си под мишница. Артистката трудно общуваше с нея. Когато се срещнеха, Неда набеждаваше Рени за изоставилия я любим и настояваше на своето. Раната трябваше да се излекува с куклоподобно същество. Маниакалността е без образ, измерва се със сравнения, а артистичността — с отражения и вяра. Общуването между маниакалност и  вяра е мъчително. Лишена от мъж, Неда изпадаше в бяс да се надживее с тялото. Нямаше вяра. Беше сама без самота. Бог не се явяваше за нея като любовна защита, а като лекомислена надежда покрай бедата. Нещастните и разумните вярват в Бог. Влюбените не се залъгват с Бог, самоизмъчват се.

Рени измина няколко крачки, когато чу зад гърба си как Неда я извика. Загледа я под вежди. Болката беше докарала Неда до умопомрачение. Лицето й беше с неоформен детски и състарен израз. Рени снизходително и нежно я посъветва да посещава рецитали, колективни обсъждания на новите филми, откривания на изложби. Там ще се срещне с различни хора и кой знае...

— Самотата не търси никого. Нея я търсят.

Бившата приятелка я прекъсна и я изгледа в упор. Артистката зарея поглед встрани.  Неда забълва гнусотии по адрес на кинорежисьорите. Всичките били хомосексуалисти. Щом и съпругът на Рени е режисьор, неминуемо е сбъркан мъж. Артистката намразваше мъжете, когато разговаряше с нещастни жени за тях. Стомахът я присви.

На раздяла Неда каза, че е благословена. Непостижимо мразеше артистката. Рени се усмихна доловимо тъжно. Приятелката й от детството измина десетина метра. Мараня се разливаше по улиците, зелените площи и дърветата. Те блещукаха с разпръсната на вълнисти петна светлина. Неда газеше през светлината с уморено в крайниците тяло, със стройни рамене и оголен врат с вързана опашка на тила, от която стърчаха коси.

Рени наблюдаваше отдалечаващия се гръб на Неда. Болката й не беше приятелката от детинството, а зеницата, която ги разделяше.

Някой с ръка закри очите на Рени; тя се обърна и видя лъчезарната усмивка на Михаела, също тяхна съученичка. Артистката се плесна по челото:

— Такова съвпадение е немислимо! Днес ми върви само на среща със съученички.

— От обяд обиколих петнадесет магазина. Търся подходящ цвят обувки за новия си костюм. Старая се заради мъжа ми. Той не обича повлеканите. За него елегантността е признак на благополучие и държи на разстояние простоватостта.

Рени я поведе за ръка към близкото кафене. Михаела беше най-добрата й приятелка от ученическите години.

Преди пет години само с нея Рени сподели по телефона за предстоящия си брак със Светльо. Приятелката й изпищя от радост.

— Кажи с една дума какъв е той?

— Свой.

— А с две?

— Духовно чудовище. Такова ми се падна. С другите плувах в ясни тормози.

Затова сега на Рени й домъчняваше за Михаела, като я слушаше как говори. Беше остаряла преждевременно. Имаше нужда от изобилие пари. Състрадателно се отнасяше към неумението на съпруга си да печели повече; към неговите скромни желания и възможности. Оценяваше неговата всеотдайна жертвоготовност към семейството като живот, равен на амбиция, единствената. Двамата не си позволяваха никакви шегички и намеци един към друг. За Михаела да мисли неодобрително за мъжа си, беше равносилно да принизява себе си.

И донякъде по този повод в кафенето Михаела смутено, но деликатно полюбопитствува:

— Наскоро четох твое интервю. В него споменаваш, че изпитваш неприязън при най-лекото посегателство над личността. Някакви деца се целели с фунийки в теб, когато си минавала покрай тях. Те са те подразнили. Как не се смущаваш да се разкриваш пред другите?

— И откритото е обвито в тайна. Най-вече то.

Рени сведе глава към масата. Замисли се върху спомена, породен от Михаела. Тогава тя отиваше към Светльо, бяха още гаджета с него. Покри главата си с летния джемпър, кройка прилеп, не за да се спаси от фунийките на децата, а защото мерна Светльо да я наблюдава зад прозореца. Божественото усещане, че някой усвоява душата й с наблюдение, я обърка. Истинското я разстрои в колебанието „искам — не искам“. Не вярваше, че някой може да чака нея.

Поръчката им се бавеше. Михаела наклони глава към страничното огледало. Тясното чело беше наситено с бръчки.

Огледалото не й напомняше нищо. Коректно отчиташе състаряването.

Хората отразяваха Рени. Те бяха нейното огледало. В самотно съзерцание тя често се запитваше: „Коя съм аз? Защо съм аз? А какви са моите приятелки? Те задават ли си същите въпроси? Защо в тях не възниква безпокойството истински ли са или фалшиви?“

Келнерката им сервира най-сетне двете кафета.

Рени разбърка с лъжичката захарта в кафето. Михаела отпи от своето, горчиво. Двете отново подхванаха недовършения разговор за бившите им съученички. Михаела приглушено каза:

— Жал ми е за Неда. Мъжът ми я е срещнал неотдавна и се разтреперил от неудобство пред нея. Неда била облечена с ръчно зашита дочена блуза. Късите ръкави били пришити с бял, дебел конец. Краищата висели непоръбени. Помниш ли как в единадесети клас Неда ни убеждаваше, че мъжете били по-уязвими от жените.

— С чисто женска леност към познанието тя ги обожаваше. Обожанието осквернява човека с високомерие. То е и по-близо до омразата с безразличието към присъщите на човека слабости. Неда не се вслушва в гласа на разума. Предана е до смърт на гордостта, отстояваща полуграмотността.

Очите на артистката се навлажниха. Тя не можеше да плаче, страдаше жестоко за Неда:

— Не мога да направя нищо за нея. Това ме вбесява. Затова понякога ми иде да я убия. Тогава няма да бъде ничия. Смъртта запазва величието от миналото. Не мога да приема факта, че тя ежедневно агонизира в онази каса на киното сред залп от подигравки.

— Е, да, вие, артистите сте великодушни хора. Можете да мразите до смърт някого и в същото време да му помагате.

Михаела я иронизираше. Рени я ожесточаваше неразбирането, но смиряваше беса в непроницаема тъга. Самотата я отделяше от другите, помагаше й да бъде любезна с тях. Самотността с другите я сродяваше със Светльо и копнежът по него нарастваше. Артистката съществуваше там, откъдето беше избягала — при изострената чувствителност на своя мъж, с неговото желание да разкъса мрака и с нейната изтънченост да го понесе.

Артистката се захласваше по жизнеността на другите, но непридирчивото общуване я потискаше. Домът й благодатно я изолираше от другите.

Когато се прибра вкъщи, отиде направо в спалнята и се сви на кълбо в леглото. Тежестта от гърдите й премина бавно в главата, медитира в ясно чувство и осъществи невидим мост на разбирателство между нея и другите.

Светльо свари жена си, катурната възнак на пода.

„Сигурно е припаднала от молитви, горката“, помисли той. През първата им брачна нощ точно преди Светльо да я целуне, Рени коленичи до леглото и се отдаде на молитва с разперени ръце и чело, опряно в пода. После се покачи при мъжа си в леглото. Облегна се назад. Почеса с показалец лявата си пета. Непресторено му призна, че ако не била актриса, щяла да стане послушница в манастир. По цял ден щяла да стои на колене и да се моли. Монашеството й откривало духа, за когото копнеела.

— Отдавна ли се молиш? — попита я Светльо, когато сега я видя, вдървена на пода, обрамчила глава с ръка.

— Пияна съм като катър.

— Случило ли се е нещо?

— Обичайното. Срещнах се с приятелки. Разговаряхме. Заблуждавах се, че има и нещо друго, освен теб. Навън няма нищо.

— Действителността сама по себе си е гнетяща гротеска.

— Ще ми разкажеш ли една хубава приказка? Тогава ще изтрезнея за твоята любов.

— Завърших сценария „Кривите огледала“. Идеята за заглавието се роди от усещането, че човек се среща с различни хора, които като огледало осветяват доброто в него или го отразяват недъгаво.

„Главната героиня Кристина преминава през подковообразен коридор, с окачени по стените му огледала, символизиращи хората от нейната младост. Зад първото огледало стои идеалистът с лични понятия за добро и зло. Той е способен на престъпление, за да възстанови своята представа, съблюдаваща сигурността и реда. Съученик е на главната героиня и е първенец на класа. Страхът ръководи постъпките му. Съученикът й допуска злост у другите. Сексът е единственото добро за него. Жената, неговата, е пътят на добродетелта за него. Обвързаността с жената е тъждествена на близост с нея. Тя е жалкото му самочувствие пред другите. Сигурен е в себе си с мълчаливка. Затова мрази откритостта на Кристина. Тя го кара да се чувства безпомощен. Той я изтезава с подигравки. Обезкуражава желанието й да стане артистка. Личният идеалист е огледалото с грапавина и отразява Кристина с разкривено лице и душа. Първенецът на класа смачква женствеността й в зародиш. На нея й остава плахата амбиция да стане артистка заради него. И да се промъкне в дома му пред телевизионния екран, след като вратата му е залостена за нея. Присъствието е нейният стремеж. Себепознанието чрез чувството е единственото съображение за артистката.

На кандидатстудентските изпити по актьорско майсторство член от комисията я посъветва да изтрие татуираната над лявата вежда пеперуда със специални химикали. И без нея лицето й е достатъчно изразително, а не е спарушена слива, както го определяше първенецът на класа, когото Кристина обожаваше. Със съпротива го намрази бездействено.

Във втори курс по актьорско майсторство тя се влюбва в свой състудент. Той е огледалото на чистотата. Бъдещият актьор чувствува другите правилно през болката и не им прощава и най-дребното нехайство, проявено към него. На горната рамка на това огледало е прикрепена тръба, продупчена с отворчета, от които изтичат водни струйки, когато върху огледалото попадне и една прашинка. Тогава образът започва да се размива. Второто огледало е уединение за двама; достигнато смирение в тишина. Телата на актрисата и актьора са призвани да уподобят съответния пол за снизхождение. Двамата са една съвместна душа, невинна с нежността между тях — „аз в теб и ти в мен.“ Разделят се, нанасяйки си взаимна рана с ничийността на своите тела, докосвали се с чужди.

Двамата са заедно в апартамента на Динко. В хола той танцува рок. Кристина не иска да му партнира. Актьорът я погва из стаята. Пред вратата я докопва за кръста. Тя се превива от гъдел.

Озовават се в застланата предварително с чисти чаршафи спалня на родителите му. От двата края се наблюдават нежно и съсредоточено. Помежду им са празните бели чаршафи. Проникват един в друг с погледи, изпълнени с разбиране и състрадание. Неволно пожелават да се докоснат с ръка. Искат го, но наблюдението е омаломощило желанието. Напрягат тела да се проврат през познатия им секс, вместо да изчакат желанието да дойде от само себе си както проникновението. Трудно се възвръщат към привичното, след като са се одързостили да разпознават и да постигат болката от близостта в самота.

След размяната на нежности Динко става сериозен. Отпочива в леглото и наблюдава отстрани Кристина, нейната голота, обвита в спомени. Момичето седи на табуретката пред огледалото и суши вълнистата си коса със сешоара. Нагрее ли се пластмасата от електромоторчето, го изключва за малко.

Разказва на Динко как е прекарала седмицата на море без него. Не е привързана към преживяванията си. Предпоследната вечер била замаяна от изпития алкохол и от лунната разходка по плажа с един младеж, подобен на първия от предишната година, но без венчална халка на ръката. Вълните се плискали в петите. Тя искала да доизживее първия, внезапно зарязал я с ругатнята, че го е подвела с поведението си колко е опитна, а била самата невинност. Всъщност било едно нищо и с предишния и с този, уподобения. Динко запуши ушите си с пръсти. Сешоарът е забръмчал отново. Кристина го изключва и го поставя внимателно на шкафчето.

От спалнята долита безмълвие. Тя знае, че Динко е някъде там. Прошепва:

— Мразя това минало без теб. Животът е слабост до премаляване.

С протегнати ръце, опипващи въздуха, тя стига до него. Сяда отстрани на леглото и се опитва да го погали по бузата. Той плесна ръката й. Нейната вдетиненост го отблъсква.

Кристина извива глава настрани.

— Е, не можеш да се възпиташ дотолкова, че да си мъртъв.

— Каквото и да правим, боязливостта остава между нас, но не тя ме разделя с теб.

Повече двамата не се срещат насаме. Виждат се в института или извън него за служебни ангажименти.

От Кристина е заинтригуван студент по операторско майсторство. Той не се примирява със заблудата да има жена, без същността й да му принадлежи. Иска да изкара красотата й на показ във фотографиите си. Третото огледало е нежността, оплела се в светлина. Операторът знае, че черното съдържа всички цветове плюс един, а бялото – всички цветове без един. Бялото, незатормозяващата липса, не го привлича. Той търси нюансите на черния цвят, измерва с тях дълбочината на тъгата и познанието. Снима лицето на Кристина върху момичето, опложда в съзнанието й копнеж по отвъдното. Жената в нея олекотява в чувство, очите й овлажняват. Тъгата в очите придава зрелост на желанието. Това го кара да се чувствува божествен, защото може да зачева усещания и животворно трептене в жената. Уверява я, че са свързани с нея в сътворението, духовното и то ще ги надживее. Наблюдава я студено, оценъчно. Задава въпрос, без да я гледа в очите:

— Какво има в теб, та неудържимо ме привличаш?

— Теб има в мен, а мен ме няма никъде. И ти не се примиряваш с моето неприсъствие, когато съм с теб.

— Разбираш от истината.

Операторът създава Кристина като свое творение, откъснато от естествената си непринуденост. Духовната изповед на мъжа отприщва неговото желание. Жената е инструмент за освобождаване на неговата мисъл, отправена към Бога.

В почивката между две снимки Кристина, разположила се в леглото му, взима от етажерката огледалце. Повдига горната устна и старателно оглежда венците си. Лицето й се разтяга на различни страни.

Реалността угнетява оператора. Той дръпва огледалцето от ръката.

— Глупачка такава!

Тя се засяга мълчаливо. Отстъпва към изхода. От площадката между двете стълбища, където се чувствува на сигурно, Кристина извиква:

— Омръзна ми да се правя на очакваната; да не бъда „аз“ и да трябва да се държа като фотографирана. С какво моето фотографирано лице е по-ценно от естественото ми? Ти променяш тялото и лицето ми за снимачни пози, болезнени и уморителни. Тялото и лицето ми не са създадени, за да внушават идеи, а за да бъдат стоплени с нежност. Не искам да бъда разпилявана сред пространството и времето; забава за сериозните и ничия.

— Знаеш ли накъде бягаш?

— Към живота.

Надолу по стълбите я съпровожда зловещия му кикот.

На студентско събиране Кристина се запознава с младеж, завършил право по погрешка и по прищявка на родителите. Филип е с непроменена памет от майчината утроба. Усвоил е гальовния език на мама и лъжата за страшния татко.

Когато Кристина бе заедно с актьора и оператора, отвъдното и смъртта не им даваха спокойствие в стаята.

С Филип за радост смъртта е отпратена. Той с нищо не я предизвиква. В началото Кристина възприема дребнавостта като откритие. Сигурно това е да се правиш на жив — да важничиш при липсващо миролюбие със секс до задъхване. Със секс или без него за Кристина Филип е все същата дразнеща пустота. Той не се сеща за убийство, не се сеща и за самоубийство. Близостта му с жената е непосредствена. Филип не изпитва смут от голото тяло — нито от нейното, нито от своето. Пъчи гърди в легнало положение. Пуска злостни остроумия, характерни за неудачниците. Никакво поощрение за вярата. Чувството е важно. За Кристина няма чувство без вяра. Юристът не я разбира и твори омраза. Отвръща на артистката с обмислен удар, свойствен на неговото съзнание. Филип е огледалото на потърпевшата чернота, неотразима. Колкото и да се оглежда артистката във Филип, нищо не вижда в него. Същността на това огледало е омразата. Филип не откъсва поглед от Кристина, а тя нехае. Той губи самочувствие извън нейната любов. Изострената му чувствителност се скапва и светът наоколо го заплашва като гигантска илюстрация. Пуска дебелашки шеги по адрес на личностите, заставащи зад екрана. Пет години след раздялата им Филип се оженва за подобна на него жена и дуетът с подигравките пред телевизора се усилва. Култивираната красота ги потиска. С насмешка въздигат своята болка над другите. Личността не може да бъде имитирана сполучливо.

На държавния изпит в театралния институт скъсват Кристина заради проявено своеволие. Режисьорът, нейният, единствен от комисията я защитава с думите:

— Нали да твориш е точно това, да се одързостиш да мислиш срещу общоприетото.

Режисьорът превзема ума и сърцето. Но Кристина не е дорасла за доброто, подарено от него. Да открие себе си й предстои. Самопознанието е опомняне в жестока изолация. Проявеното добро към Кристина завещава мъката по недостижимата любов.“

Рени я заболяваха очите, като гледаше Светльо. Присъствието му я разнежваше. С другите чувството не се появяваше. Тях ги преценяваше безразлично как изглеждат.

Въпреки това Светльо не прощаваше хипнотичното състояние с него. С ината на смахнат се стремеше към нея с отвъдното желание, разчленено на мъка и ярост; не че смъртта го преследваше, а някаква опасност, неясна. Той въздъхваше и с глава върху гърдите, отпускаше тяло до нейното, помрачено в лоно на жена. В тъмното двамата се отдадоха бездействено един на друг. Рени светна лампата и промълви:

— Понякога разбирам какво правиш.

— А ти какво говориш.

— Станах артистка, защото не исках да привличам с думи, които напомнят на мен. Исках да бъда мълчанието и белотата на неизписано писмо. Преди нашата Нова година аз те потърсих по телефона, за да те помоля да ме свреш в някой ъгъл сред твоите гости, защото пак бях останала сама за празника. Ти се съгласи и ме приюти в своя дом. Чакахме гостите. Ти знаеше, че няма да дойдат. Забравихме да пуснем музика. Изживях празника със сведена глава. Моя мечта се сбъдваше след загинало очакване. Непостижимото мълчание, непостижимата близост. Ти се влюбваше и мислеше, че си сам в тъмното, а после разбра, че има друг, различен от теб и той е жена. Назова името ми. Аз трябваше да се приобщя към твоето желание. Бавно отговорих: „Да, тук съм с теб.“

Рени седна в леглото и издърпа възглавницата зад тила си. Очаквателно погледна Светльо.

Той хвана ръката й в своята. Продължи с анализа и представянето на сценария оттам, докъдето беше стигнал.

— Пътят към човека за Кристина минава през изкуството. Тя разбира другите опосредствено. Изкуството е единственото й спасение от неудачите. То оправдава наивността й да бъде артистка с нелепото усещане за нечия зрителска съдба, проумяна съвместно.

За държавния изпит в театралния институт е избрана за ролята на малката русалка от едноименната приказка на Андерсен. Принцът ще играе нейния Динко. Той не прощава на Кристина отношенията й с разни младежи. Желанието е тяхната уязвимост. Динко слабо желае жената и се изповядва на Бог, чистотата, красотата и истината. Кристина го превръща в своя мечта, но той се изпречва пред нея като реалност и нейното смирение отпада. Тя преглъща в себе си женски плач. В бюфета на института в паузите между репетициите сяда близо до него. Говорят за своите роли. Тя свежда очи към дланите си, прилепени за коленете. Динко се похвалва с новата си приятелка, която била с дванадесет години по-възрастна от него и искала да се прероди отново в неговото тяло незабавно в секундата на нейното издъхване. Тогава, където и да била, щяла да бъде с Динко. Иначе било единачески самотно. Така щели да останат неразделни в прищевките на времето.

Кристина поръчва бутилка коняк. Преполовяват я с Динко. Алкохолът не го размеква. Актьорът се затваря все повече в себе си. Желанието им е спряло в мъртва точка. Момичето топва пръст в чашката коняк и го облизва. Така се е напила. Нейният копнеж е да замре чело в Динковото рамо. Кристина залитна към него. Той я хваща за раменете и я подпира на стената. Тя клюмва:

— „Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш помила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Той ще ти даде душа, но ще запази и своята. Ала това никога не се случва.“* Бабата на русалката я съветва правилно, но неясният копнеж по любовта не се насмогва с разум.

Динко махва с ръка на техен колега от друг курс. Разменят си знаци с пръсти и с откъслечни думи уточняват среща за вечерта. Кристина стисва устни. Общуването между тях е лишено от каквато и да е невинност. Няма докосване помежду им и за копнеещия болката става непоносима. Но страхът да бъдат чрез другите владее и двамата.

На дипломния спектакъл по средата на второто действие принцът гали своята русалка по главицата. Тя не продумва. Сините очи потъват в тъга. По братски той трябва да я целуне, но Кристина впива устни в неговите до припадък. Страстта на сцената е в безопасност за мъжа. Динко й се поддава.

Зад завесата той отново става непроницаем. Кристина закачливо го попита:

— Твоята приятелка не те ли ревнува от нашите целувки?

— Тя не се вживява в приказките. Не изпада в глупаво лековерие, че приказното може да й се случи. Жена ми е разумна.

— Жена ти?

— Да, вдругиден в неделя се женим.

Русалката отмалява. Оглежда се за стол, но няма. Увесва се за един от краищата на завесата. Динко се усмихва, преди да излезе на сцената за срещата с чуждестранната принцеса, бъдещата съпруга по приказката.

От дупчица в завесата Кристина фиксира на втория ред постното лице на Динковата бъдеща съпруга. Жестовете й са неотмерени, простоватички. Очите й стрелкат актьорите. Бъдещата съпруга е наранената му гордост, а той е нейната гордост. Нощем ръката на Динко ще обгръща нейното рамо. Сутрин жена му ще се събужда в топлина, а не в ледени чаршафи. Когато Кристина си представя всичко това, я обзема абсурдното желание да иска да бъде онази, прилепчивата, омразната. Причернява й пред очите.

Русалката излиза на сцената. Сестрите й са връчили ножа на вещицата, за да прободе любимия си принц преди изгрев и да се спаси. Принцът и принцесата кротко спят. Кристина стиска ножа, сякаш възнамерява да го използва. Приближава се до спалнята. Отвива Динко, правещ се на заспал. Опира ножа в гърлото му.

— Стани, принце! Не може винаги да спиш, когато трябва да ти се случи някое чудо!

Издърпва го за ризата и го повлича към авансцената. Поставя го точно на прицел срещу неговата годеница от втория ред в салона. Динко мига оглупяло.

Членовете на изпитната комисия се раздвижват, шушукат от ухо на ухо. Повдигат се рамене към колеги от предните редове.

Кристина с лявата ръка странично насочва ножа към гърлото на Динко.

— Този е моят любим, на когото трябва да проговоря, за да ме усети. Каква нелепост? Жертвах най-ценното от себе си, моя глас, за да се сдобия с крака, уподобяващи ме външно на земните жени. Приликата с познатото успокоява мъжа, вкопан с чувствителността си в земята. Истината е над любовта. Не бива да се остава цял живот в пашкула на невинността. Моят принц се провали като божествено очакване. Никога не прояви особена фантазия да пожелае нещо повече от допустимото, нещо алогично, например морска дъщеря. Желанието му е сковано в логиката. Съзнанието му не приема желанието му да се видоизменя в друга реалност. Затова постижението е крахът на желанието, пазено в тайна от Създателя.

Принцът стои отпуснат, със смъкнати рамене. Ножът е опрян във врата му, не за да бъде убит, а за да изслуша наранената душа на русалката.

Мъжки зрителски глас от залата възропта срещу дръзката морска женичка. Друг го подкрепи. От различни места се надигат разгневени мъже. Нахвърлят се с упреци срещу Кристина, не се ли вижда какво представлява, ще уплаши и дявола в тъмното. Кой е дал правото на тази некадърница  да превръща жертвоготовната русалка в свадлива, противна жена?

 Ножът тупна на пода. Русалката, омагьосана от омразата на публиката, пак онемява.

От специалния ред, предназначен за комисията, се надига нейният режисьор. Качва се отстрани на стълбичката на сцената, представя се и любезно обяснява на освирепялата публика, че изкуството прилага от сцената правдоподобни трикове, за да e увлекателно, но неговата безкористна цел е истинността. Режисьорът дава знак да пуснат завесата.

Виковете от залата не стихват. Мъжете крещят, че пак разни маниаци са се погаврили с паметта на Андерсен. Експериментирането е предаване пред непостижимия идеал.

Още същата вечер телевизията раздухва случая в късните новини. Ежедневниците не остават назад. Интервюират някои членове на комисията. Нейният художествен ръководител е склонен да я предложи за дисциплинарно изключване от института. Няколко преподаватели го подкрепят. Ето някои извадки от изказванията им във вестниците:

„Кристина опошли Андерсен. Пошлостта е непростима за изкуството.“

„Актьорът не може да има свой глас от сцената.“

„Близостта между зрител и артист се създава от дистанцията.“

„Артистът е принуден да се учи да обикне противното и пошлото в своите герои. Съществуването му на сцената сломява идеализма му и го доближава до човека от залата, но с повече тъга. Кристина е млада. Приела е съдбата за живот. Не осъзнава още изкуството като нещо отделно от живота. Това й предстои. Незрелостта се нуждае от пощада.“

Последното изказване е от нейния режисьор.

Над главата на ежедневник се изписва заглавие: „Отличничка на театрален випуск остава на поправителна сесия заради кощунство с Андерсен.“

Кристина със заровено във възглавницата лице плаче две денонощия. По телефона й се обаждат добронамерени приятелки и колеги. Разказват как в навечерието на сватбата Динко се утешавал с вайкания в прегръдките на своята любима. На сутринта той с главоболие бил дотътрузен до гражданското за брачната церемония. С неотслабващо напрежение в челото дал съгласието си да стане неин съпруг. Вечерта с все още силно главоболие се сгушил в пазвата на новообвързаната съпруга. Проплакал:

— Тя взриви третото ми око*. Актьорът е интуитивен циклоп**. Циклопът ослепя.

Брътвежи вместо секс. Така минала първата им брачна нощ. Съпругата му била като майчица.

Мъртвостта настъпва отново за Кристина. Нейният мозък съсирва чувството към Динко. Кристина наивно се е надявала как бъдещата съпруга при нейното предизвикателство ще стане от мястото си и ще се хвърли като тигрица на сцената да спасява Динко. Онази се спотайваше на стола чинно и възпитано. Динко одобри зрителското й безразличие. Кротушата я победи и този път.

Кристина е сразена от жените, не от мъжете. По време на скандала жените в салона мълчали свити, макар и повечето да мислели като нея.

— Нито една от тях не ме подкрепи.

С подути от плач очи Кристина се жалва пред Янка, жената на продуцента на телевизионни шоупрограми, която я убеждава да приеме изгодно за нея предложение с думите:

— Съдбата се проявява, когато се изчерпят възможностите на разума. Няма какво да се колебаеш повече!

Стрелата на мъдростта е състарила Кристина за два дни. Тя смирено продължава да споделя с Янка своите тъжни прозрения.

— Нито една жена не може да се счепка с мъжа си заради истината. Тях ги интересува само любовта и нищо друго. Какво безславно състояние на духа е да бъдеш само жена и да гниеш в примирение?

— Нали и твоят бунт беше заради любовта?

— Държах принцът да разбере, че тя е русалка и тогава да я изостави като ненужна.

— Но нали, ако той беше разбрал това, щеше да изпита любов към русалката, а не приятелство. Любовта на мъжа е проницателна.

— Съжалявам. Държах се непрофесионално. Какво постигнах? Разлаях мъжете в салона. Те защитаваха потърпевшия, а не справедливия.

— Справедливостта се налага със сила. Никой не обича силните. Нито на сцената, нито в живота.

Нейният режисьор я убеждава в същото. Той е огледалото на съвестта в мрака. Свързано е с отвращението на Кристина от миналото и с копнежа й по чистотата. Свенливостта се придобива с обичта, унищожаваща обикновената настойчивост и припряност за секс. Неосъщественият копнеж по режисьора, спасил я от изключване, се засилва болезнено. Кристина често го среща в сградата на института. Подарява му книжка за рождения ден. Той я свива на руло и я извива на панделка. Плахото докосване на ръката й го опарва. Режисьорът се отдръпва. Отказва да се срещне с нея, но тя можела да му се обажда по телефона. Кристина не проумява как да се държи с него.

Покрива с шепа очите си. „Мъката се завърна. Тази нощ пак ще мъдрувам в сълзи.“ Момичето отива до най-близкото заведение. Поръчва голям коняк. Пие, без да гледа. Пие, без да чувства. Пие без мярка. Осъзнатото желание между мъжа и жената е тяхната карма. Чакане. Нямане. Кристина се задълбочава в безнадеждността. Измъчва се от очакването да я докосне нейният режисьор, единствен прозрял нейната същност. Тя е повярвала, че той е жадуваната доброта. Стремежът към идеалната любов се балансира със стремеж към смъртта. При не настъпваща промяна в живота, ако човек не го порази крахът на собствената му илюзия, то той се примирява със заетостта на скуката, преминаваща в изблици на ярост и равнодушие. Любовта се измъква от тялото на Кристина. Артистката надиграва болката, надиграва невежеството. Понякога се получава хубаво, че е оставена сама на себе си. Успехите от последвалите участия в телевизионните рекламни шоу предавания не закъсняват. Спокойно е да бъдеш личност. Желанията са отпратени. Не задълго, слава богу.

Гладкото отношение на режисьора към Кристина, съчетано с доза учтивост и умело изразен фалшив възторг, изгражда личното„аз“. Спомага за усамотението й в тишина. В съзерцание на паметта отрича познатото от себе си.

Кристина налага волята си да проумее другия. Полът е в примка. Може и без него. За малко, за колкото трябва. Другият е важен. Близостта е твоят стремеж. Трудно желаеш, трудно те пожелават. Очите нямат, сърцето казва истината. Кристина получава поредния удар в слепоочието. Все някой я намира за изпълнителна. Тя може да се възползва от шанса си да се поразвърти. Безразличието питае екрана. Сега нейният образ е в неговата рамка. Кристина глупаво се надява на взаимно вълнение. Незнание и духовен стремеж ръкополагат в самота личността. Бариерата към близост с някого остава.

— Е, какво ще кажеш, Кристина? Свободна ли си тази вечер да се видим и да се напием като хората? — пита я по телефона Янка.

— Одобрявам предложението. Цялата съм в безнадеждността. Самотата ми е извоювана сила в копнеж по любовта.

Двете се срещат в дома на Янка.

От час жената на продуцента разказва на Кристина за мъжа си, който е в командировка. Това я възбужда. Става красива, загадъчна. Кристина се размеква от пиенето, от котарака на Янка, достолепно спящ върху перваза на библиотеката, от високата черна ваза на пода, пълна със сухи жълти и червени цветя, от репродукцията на Ван Гог „Червени лозя“, закачена на стената. Изслушват се, разбират се. Пият бавно. Слушат приглушено класическа музика от касетофон. Възвръща се нормалният ритъм на сърцето. Спокойствие в стаята. Един миг хармония. Откровеност без лъжи. На Кристина й иде да докосне жената на продуцента. Пред нея седи ефирността, красотата и истината в едно, но в тяло на жена. Уеднаквената нежност се насмогва с разум.

Уединение с близка жена. Кристина съзнава, че няма. Очите й се замъгляват. Жената на продуцента я обсипва с приказки за палавщините на сина си.

Стъмва се постепенно. Паяжинена здрачевина. Кристина се наканва да си тръгне.

Виждаме я как се отдалечава в гръб.

Минаването през подковообразния коридор с кривите огледала съответства на хипнотичното съзнание на човека. Постепенно човек отлепва заблудите от себе си. Прощава се с миналото и губи вяра в невинността. Разумният прави от грешките си съдба, чувствителният се съсипва.

— Сигурно ще стане добър филм, щом нощната лампа сълзи от твоя разказ. Сълзата е божественото откровение — прошепва Рени.