Девственият славей пееше все същата песен, но неговите връстнички отдавна се бяха превъплътили в други поколения и в нова перушина. Но той напъваше до пресипване гърлото си. Искаше всички негови да чуят рефрена: «Понеже полетът на птица се придружава от куршум, някой трябва да блъсне ръката на ловеца.» Но ловци в тази гора нямаше, само заблудили се и те не носеха никакво оръжие, освен колебание и раздиращ гърдите им гняв.
Мъжът за стотен път стигаше до същото дърво. В началото не подозираше, че се върти в кръг, но после постави белег и наряза с ножчето си цялата кора на успоредни линийки. Седна да отдъхне и обмисли накъде да продължи.
На четиринадесет години Лазар за първи път избяга от дома. След седмица го хванаха и върнаха обратно. Съседите на върволица идваха да се оплакват на родителите му за счупени с топка стъкла. Учителките непрекъснато пълнеха дневника със забележки за лошото му държание в час. Лазар не можа да завърши и основно образование. Хвана се на работа като общ работник в най-близкия до тях завод. Когато препиеше с приятели, не се прибираше по цяла нощ.
На сутринта само майка му го посрещаше, без да го хока. Погалваше го с дясната ръка и хапеше устни да не заплаче. А видеха сълзи в очите й, а са го смлели от бой - мъжът й и големият й син.
Двамата я дебнеха да я видят посърнала. Тя пък пееше, и се смееше по цял ден, чак се превиваше; от мъка. Нощем обикаляше двора и хлипаше шепнешком. Издигаше ръце към пълната луна за него.
Късно, посред нощ се шмугваше в леглото, а мъжът й вадеше фенерче и светваше право в очите й да види зачервени ли са или са подути. Зениците й черни и дълбоки колкото кладенец, разсейваха лъча и той не прозираше дъното на потиснатата мъка от любов към Лазар. Мъжът й въртеше до побъркване фенерчето пред очите й мърмореше, накрая го загасяваше и в тъмнината тя отдъхваше.
Но мъката така я задълба, че земята скоро й стана убежище, защото повърхността издържа само леките, а когато и в тези хора натежи животът, то пръстта хвърля тайна и върху тях.
След погребението на майка си, Лазар избяга в гората. Залута се в нея и блъскаше глава ту в едно, ту в друго дърво. Но те не проговорваха.
От седмица изгуби и дървото с резките. Заора с пръсти по земята. Изравяше корени да се храни, късаше боровинки. Нищо не можеше да си спомни. Лазеше по земята и ловеше охлюви за прехрана. Гората се сгъсти зад него, а отпред на педя разстояние от лицето му се изпречваше дърво. Завиваше му се свят. Кожата му потръпваше от студ. От време на време девственият славей се обаждаше, но той не разбираше песента му.
Опипваше с ръка мъха по дърветата, но не знаеше откъде е дошъл и накъде да тръгне, съмнало ли е или се мръква. От тъмнината очите му се уголемиха и отслабнаха. Но той с опипване различаваше по кората дърветата, те се превърнаха в топлина, в кожа на познато тяло. И придвижвайки се от дърво на дърво, обгръщайки стволовете им, усети, че няма изход. Падна ничком на земята и вдигна ръце нагоре към мрака на бездната.
- Небе, само ти можеш да ме разбереш, защото никой друг не ме разбира. Може и да съм най-проклетият, но знай: никога не съм искал да разплача майка си, не аз я погубих. Тя не понесе мръсотията, в която затъваха баща ми и брат ми.
Клоните на дърветата високо горе зашумяха и се отместиха, за да го огледа нощният мрак, преди да го погълне завинаги и ласкаво го остави да повярва, че звездите са светли камъчета на пътя му. Той тръгна по тях с вдигната глава и крепейки се от дърво на дърво. Но след два дена пак се обърка. Излизаше все на една и съща поляна. В него покълна страха на звяра. Той се скри в храстите и задебна от тях. Ослушваше се за песента на славея, ала чу девичо тананикане. Нежно и гальовно, то идваше от далечината на цивилизования свят. Очите му се наляха с кръв. Ще хване момичето, трябва да го има. Откри я с инстинкта на губещия и бързо я докопа с ръка. С шамар я повали на земята. Разкъса кенарената й блуза. Гърдите й скокнаха и той ги похлупи с шепи да не хвръкнат. Викът й поряза небето.
- Защо пищиш?
- Ухапа ме змия.
Лазар отпусна ръце. Извърна глава към крака й През каишките на сандала, върху големия й пръст се червенееха четири кървави точки. Той се отдръпна от нея. Наведе се над ухапаното и с уста засмука. Плюеше отровата върху тревата.
- Сигурно болката е съвършена, щом никой друг не може да я изпита вместо теб.
Стегна здраво глезена с носната й кърпа. Двамата затърсиха пътя. Той я повдигаше с рамо и я побутваше напред, защото, макар и с вързан крак, отровата проникваше.