Вятърът раздрънчаваше стъклата и набиваше сняг по первазите на двата прозореца на закусвалнята. През улицата имаше казарма и Пепа заради войниците зареждаше заведението с долнокачествен алкохол и цигари. Беше вечерният час за проверка и тя обираше чашите от трите маси и забърсваше с мокър парцал полепналия отгоре алкохол. Изплакваше набързо всяка чаша и я поставяше върху опъната хавлиена кърпа на тезгяха. След като подреди всичките, се качи на подвижна стълба, за да сложи двете най-нечупливи на последния рафт. Забрави колко е ниско и чукна главата си в тавана. Разтърка натъртеното. Главата й заякна от ударите, но не можа да поумнее.
Жената обърса ръцете в престилката, наля си водка в своята чаша и седна зад тезгяха. Краката й не стигнаха до пода и тя ги опря в пръчката на стола. Дръпна нагоре усукания около глезените чорапогащник.
Пиеше бавно. Обонянието й се изостряше. Косата й, яркочервена, беше вмирисана от цигарен дим и пържено. Пепа я разроши, за да разкара неприятния лъх от себе си. Заради цвета на косата войниците я наричаха „нашето огнено момиче”. Най-куражливият от тях идваше след вечерната проверка в закусвалнята, превеждаше я през поста, без да ги видят, и я скриваше в парното отделение под тръбите. Имаше я пръв.
В казармата настъпваше оживление. Само леглото на липсващия в стаята войник беше неподвижно и с изгърбено одеяло от пъхнатата под него възглавница. Мъртвилото настъпваше, когато дежурният офицер усетеше суматохата и изгонваше Пепа пред портала, облечена в палтото си и държейки останалите си дрехи в ръка. Откак мъжът й я заряза, сърцето й заприлича на игленик и тя се оставяше да забиват още игли в него. Надяваше се да притръпне.
От алкохола и от спомените очите й овлажняваха. Дръжката на вратата се натисна надолу. Вратата заора по пода. Никой не влезе. Снегът се сееше през прага. Пепа се надигна от стола с въздишка и остана права на мястото си. Непознат и едър мъж зае касата на вратата. Тя изписка тихо:
- Затворено! Елате утре!
Мъжът, сякаш получи покана, отърси снега от вълнената шуба и пристъпи. Облакъти се на тезгяха. Пепа зърна татуираната котва на китката му. Превъртя два пъти ключето на чекмеджето и беше готова веднага да го глътне. Мъжът беше небръснат от много време, а погледът му я заколваше. Но той не посегна към касата. Сигурно беше разбрал, че да разбиваш каси и да си страшен е ужасно пусто. Жената много внимаваше да не сбърка нещо, защото си пролича, че и той като нея е останал без капчица достойнство, и от нищо и никакво може да се обиди и да я залепи за стената.
- Знаеш ли откъде идвам?
Пепа бегло погледна татуираната котва върху китката му, свали една чаша от рафта, три я с парцала без нужда. Отпуши бутилката с коняк и му наля. Побутна чашката в ръцете му и го погледна право в очите:
- Навярно от рая?
Мъжът изпи коняка на екс и премести чашата към нея.
- Мислех, че не може да пропадаш безкрайно, че някъде трябва да има дъно; да стъпиш на нещо твърдо, но няма. Потъваш, потъваш, а краят не се вижда. Затова всеки потегля нагоре, където ти пречат, но има край. Ужасно е да те унижават безкрай, да те боли безкрай и пак да оставаш същият.
- Като не можем да изпросим любов, си изпросваме удари. Не мога да понеса да бъда така презряна, че никой да не ме докосва.
- Ще ми покажеш ли пътя за гарата?
- Върви по пътеката нагоре. Тя не се отбива никъде. Право там си.
- Благодарско.
- Трябва да затварям вече. Преди това ще измета. Кочина е. Влизат и виж какво оставят след себе си, а аз след тях с парцала и метлата. И всеки ден е така.
Мъжът направи с ръка жест, с който опрощаваше и обезличаваше всичко по този начин.
На входа вятърът не му даваше да излезе. Цяла преспа сняг засипа пода, докато той успя да прекрачи навън и да затвори вратата след себе си. Пепа потопи парцала в топящия се сняг и го разнесе из помещението. Чак тогава се сети, че пътят за гарата минава зад казармата.Пътеката, която му показа, отвеждаше към селското тресавище.
Жената окачи престилката си на пирона и излезе навън. Снегът я шибаше в лицето. Понечи да извика, но дъхът й замръзна във въздуха. Вятърът я поднесе, тя се подхлъзна и падна насред шосето.
Една кола с включени на къси светлини фарове профуча през нея. Шофьорът се раздруса и промърмори: „Няма да оправят пътищата.”
Жената остана да лежи там мъничка и свита. Отдалеч изглеждаше като прегазен труп на котка.
Прехвръкваше сняг.

и аз съм го преживял в казармата. много реалистично.

Много добре написано и много безнадеждно! Защо убиваш убитите от живота - мъжът в тресавището, жената прегазена!? Опитай се, моля те, да вкараш поне малко оптимистичен нюанс, пък дори и в смъртта!