Наетите глашатаи биеха тъпаните до спукване. Всичко живо от селата на цялата околия и града беше емнато нагоре към черния и оголен връх, където се издигаше бесилката. Хората с наведени глави пристъпяха охлювски бавно. Камшиците на заптиетата плющяха по гърбовете им:
- По-бързо, по-бързо!
Никой не поглеждаше към върха, където с вързани и извити зад гърба ръце, стоеше изправен пред тях баш комитата.
Хората го носеха в сърцата си като последен къшей хляб и стискаха зъби. Здравата се затрудни пашата и подчинените му, докато го заловят. По-покорна и по-корава рая никъде другаде не съществуваше.
Всеки разбунтувал се беше окачен на въжето, та бесилките из градовете станаха повече от уличните фенери. Нощем скърцаха дървените им подпори, а на сутринта осъмваха празни.
Пашата се заканваше, че ако не му предадат баш комитата, жив човек няма да остане от тях, ако ще цялата им земя да почернее от издигнатите бесилки. Нищо няма да го спре, дордето не изтръгне и унищожи в тях и най-крехкото, кръвната им обич един към друг. Ужасите ще ги затъпят напълно и ще ги направят тотално безропотни. Но хорицата мълчаха и се съпротивляваха. Само палачите свикнаха с жестокостта и люпеха семки до бесилките. Българите отвръщаха глави, щом минеха край тях.
Тъпаните заудряха по-силно. Слънцето напече. пашата даваше знак на циганчетата да преместят чадъра по-високо. Той, единствен беше седнал, подчинените му стояха прави и се обливаха в пот в дебелите си мундири.
Хрътките ръмжаха, гладни от два дни. Заптиетата едва ги удържаха в каишите. Хрътките можеха да захапят и пашата, ако ги насъскат против него. Не различаваха господар от роб, звяр от човек, хвърляха се натам, накъдето им подвикнеха.
От запад, събрани и мрачни, прииждаха облаци. Хрътките ставаха неспокойни и раздразнителни. Земните пластове се разместваха, трусът приближаваше.
Пашата все по-трудно овладяваше гнева си. Никой от раята не искаше да заплюе баш комитата. Главите им се търкулваха като зелки на земята. Лешояди кръжаха над човешкия мравуняк.
Баш комитата смачка болката в себе си, очите му блестяха стоманено студени.
От топлината припадаха хора и се строполяваха като отрязани житни класове. В тежката мараня нечий шепот проехтя като камбана:
- Вижда ви се краят, душмани.
Заптиетата заизвиваха камшиците около телата на вървящите от крайните редици, хора. Усукваха ги до задушаване.
Едно високо на ръст, но по изглед на лицето около четиринадесетгодишно момче, не сведе глава, въпреки че камшикът го наряза с три червени линии през лицето. С присвитите очи целеше омразата си право в тях.
Заптиетата грубо го издърпаха от редицата. Поведоха го към пашата.
Баш комитата пребледняваше. Острието на унижението се забиваше по-силно в съзнанието му. Загиваше мечтата му, обезкървяваха народа му. Никой не знаеше до кога предаден или зъл ще бъде човекът?
През свистящите камшици се промъкна малко пълен, възрастен мъж и падна ничком пред пашата.
- Пощадете сина ми, едничък ми е. Той е невинен.
- Отсечете този дързък език.
Три заптиета се хвърлиха да изпълняват заповедта му. Двама извиха ръцете и главата му назад. Третият с два пръста извади и опъна езика му и го отряза с ятагана.
Хрътките с ръмжене заръфаха подхвърления им човешки език.
Двамата турци натискаха назад главата на коленичилия българин. Кръвта му клокочеше, докато излезе и последното мехурче въздух от гърлото му и гнусливо го пуснаха да падне на земята.
Пашата прехвърли кехлибарено зърно от броеницата.
- Сега и ти, вироглавецо.
Заптието с приклада на кремъклийката удари момчето в стомаха.
- Не-е-е! - извика жена от редиците.
Всички жени бяха облечени в черни сукмани, увързали главите си с черни кърпи. Бяха намазали лицата си с тор и кожата им се напукваше спечена и грозна.
Със стройна походка жената запристъпя нагоре към пашата. Личеше си, че е много млада. Заптиетата не я спряха. Пътьом смъкна забрадката от главата. Избърса лице и я захвърли на земята. Златисторуса, косата й се разпусна на вълни до кръста. Пашата запрехвърля едно по едно зърната на броеницата, без да спре.
Даде знак на заптиетата да не я докосват. Девойката спря пред него и доколкото й позволяваше вълнението, заговори с твърд глас:
- Аз ще го заплюя заради всички. Пощадете невинните.
Народът я прокле наум. Пашата прехвърли бавно едно зърно. Хмъкна леко, потърси с поглед одобрение от съветниците си. Кимна им да се приближат. Те събраха глави и зашептяха. Пашата се правеше, че се съобразява с техните думи. Беше най-добрият дипломат и управник в турската империя. Беше научил подчинените си да му казват, това, което той иска да чуе, за да изглежда, че съблюдава тяхното мнение и справедливо разпределя правата на властта между помощниците си. Ако някой по-невеж не разбираше какво се иска от него, той умело му подсказваше своите желания и по възможност се лишаваше от него впоследствие. Но сега трябваше да бъде по-предпазлив. Устоите на империята се разклащаха и правото да решава сам беше опасно.
- Да бъде, както искаш, хубавице, но ще стоиш до мен, когато му окачват въжето.
Народът я прокле втори път.
Небето съвсем притъмня. Тътените под земята разклатиха бесилката. Двамата пазачи едва удържаха диреците.
Хората изпопадаха, пашата също се строполи на земята. Гласът му ги пришпори:
- По-бързо, по-бързо, бесете го.
Земята отдолу бушуваше, а небето се спои в мрак. Корените на дърветата се изтръгнаха и се затъркаляха надолу с камъни и пръст. Хрътките лаеха и се нахвърлиха върху стопаните си.
Турците побягнаха кой къде свари. Препъваха се надолу към подножието. Българи и турци се смесиха.
Земята тътнеше. Дърветата се разцепваха на две, повличаха скали и камъни; с лавината от турци и българи се сринаха в подножието. Който можа се спаси. Молитвите бяха погълнати от безизходицата. Земята се тресеше цяла нощ.
Призори утихна. На върха на хълма, с поразцепени стълбове, скърцаше бесилката, празна. През клупа изгря слънцето и увисна на него.

Развълнува ме! Изпитах и болка и гордост едновременно! Поздрави!

Благодаря! Успех и вдъхновение!