— Безличното в изкуството ощетява неговия почитател.  Режисьорката Елеонора изрази последно несъгласие към драматурга, изпратен при нея от ръководството на театъра с цел да я убеди да смекчи някои от своите смели хрумвания в постановките. Мисията на драматурга завърши без успех. Елеонора остана сама в барчето да си допива кафето. До нея се доближи Илия, актьор, с когото в момента работеха върху пиесата „Жиголо” от млад автор. Той дръпна леко късотокукуригу, вързано с дълга панделка. Погали я по врата. Тя не го погледна. Каза: — Това докосване не е онова докосване. Остави ме. Няма смисъл. Той придърпа стол и седна срещу нея. Опря лакът в ръба на масата. Загледа я право в очите. — Ти не си жена. Нима привличането между мъжа и жената те изтезава като смисъл? Не ти ли стига изкуството? — Изкуството и любовта са единно състояние за мен. — Норче, къде искаш да те заведа на обяд и да си продължим разговора насаме. — Раните се лекуват със знаеща любов, не с жестове. — Сърдиш ми се за нещо. Ревността е усет за липса в настоящето. Но аз съм с теб. — Празнодумие зрее между мен и теб — мъж, покрил със смокиново листо сърцето си. — Ти заробваш мъжа с мъка, а не с любов. Тя кръстоса ръце зад гърба и се облегна в рамката на стола. Отпусна глава назад.  — Аз обичам в мъка. Между нас вече има друга жена.  — От кого разбра?  — От различното докосване, Илия.  — Истерията е непризнатата вина на жената.  — Ретроспективно е усещането ти.  — Сбъркана жена.  — Все пак не закъснявай за следобедната репетиция! Думитего застигнаха на прага на разтворената врата. От бара с пластмасова чашка кафе в ръка към масатасе запъти Рад, дублиращ се с Илия в ролята на жиголото. Тя му кимна да седне при нея. Тойсе усмихна топло: — Защо си самичка, ти — матрьошка от уголемяващи се въпросителни върху една съборена удивителна? — Само външно изглеждам тъжна. Нищо особено. Разбрах от Стефка за Илиевата изневяра с Нела, глезлата. След като четири пъти ме пита как я караме с него, я накарах да изплюе камъчето. Не мога да се оплача — измени ми с ослепително блестяща жена.  — И с какво го е привлякла тази скука? Любовта изисква съразмерно общуване.  Елеонора повдигна рамене.  — Жената го привлича, не близостта с мен. Никога в себе си той не ме нарече „ти”. Бях онази, режисьорката. Потиска ме отчуждението с любим. Губя вяра от това. Нуждая се от непрекъсната вяра в другия, за да съществувам. — За мен вие бяхте царицата и монахът, хванати влюбено за ръка. — Би ли направил нещо за мен! Той кимна. — Отведи ме оттук на спокойно място! — Значи у нас. На път за Рад в колата му тя разтвори ръкописа на пиесата „Жиголо”. Замисли се върху трите действащи лица — майка, дъщеря и жиголо. Майката, заможна вдовица, наема жиголо за дъщеря си, за да я спаси от несподелена любов към диригент на симфоничен оркестър. Смазано от пренебрежението му, момичето влиза в религиозна секта. „Едно продължително нещастие се стреми към една продължителна забрава.” Режисьорката съсредоточи поглед в пътя пред себе си, без да го вижда.    Жиголото е строен младеж, израсъл в „Дом майка и дете” заедно с настоящата си съпруга. Двамата имат момче, към което той е силно привързан, и не желае синът им да узнае за „втората му професия”. Официално работи като пиколо в грандхотел.  Елеонора се зачете в монолога на майката, разказваща на жиголото как дъщеряе затънала в тази безнадеждна любов.  „Когато дъщеря ми беше в единадесети клас, в края на първия срок почина баща, моят съпруг. Тя дружеше с неин съученик, малко грубовато момче. На другия ден след погребението той дошъл у нас по нейна молба. Дъщеря ми искала да изплаче на рамото му болката си. На дивана ни в хола приятелятпохотливо проврял ръка под траурнатарокля. Тя внимателно отместила ръката му. Повдигналосе. Казала му да почака. Поднесла му кутия с шоколадови бонбони и сладкиши. Шоколадът се размазал по брадичката и пръстите му със замърсени нокти. Той се облизал. Гаденето на дъщеря ми продължило. Помолила го да я остави сама. Скръбтазагнивала от живи нашественици, искала да я запази чиста, неприкосновена. Вечерта дъщеря ми отишла в концертна зала да слуша „Реквием” на Моцарт. Наблюдавала как диригентът плавно движи ръце. Дирижирал по памет. Лицето му било омаяно от музиката и съсредоточено. Дъщеря ми се влюбила в него. Посещавала всеки негов концерт. След половин година му написала в писмо: „Обичам те с любов, която не започва, защото съществува.”  Последното изречение Елеонора прочете на глас. Затвори ръкописа, притисна го с ръка върху коленете си.  — Звучи красиво, а изразява нечовешко страдание. Объркана съм. Артистичното променя към добро безболезнено, но и след осъзната мъка желанието да живееш трудно се възстановява. Ти какво ще кажеш, Рад? Момичето се е смущавало от диригента — разведен, недостъпен и затворен в професията си. Как по друг начин тя би могла да изрази чувствата си?  — Написала му е първа писмо. Неочакваната любовна изповед на жената сразява мъжа. И с всяко следващо писмо тя е задълбочавала пропастта между тях, без да го разбира.  — Да, майката понататък дообяснява на жиголото. Един момент, да намеря страницата. „Възвишената любов към диригента отнемаше жизнеността на дъщеря ми. Любовтазатъваше във все повече писмени признания. Опитах се да я убедя, че страстта се съпреживява, а не се спряга в хладнокръвни мъдрости.Диригентът я принуди да възприема любовта като истина в самота, не като живот. А той непрекъснато си живее. Откак се помни... живее ...без дъщеря ми”. — Какво става ? Колата спря рязко. — Светна червен светофар. — Добре, че ти внимаваш за пътя. Елеонора взе запалката, поставена в улея до радиото на колата. Щракна я, духна пламъка и затвори капачето. Продължи да прави същото, като усилваше струята на пламъка и задържаше подълго поглед в него, преди да го духне. — Опитвам се да си представя изтънчения мъчител на момичето. Добре че липсва като действащо лице в пиесата. Нещастното е противно. Но аз трябва да вместя в главата си образа на отсъстващия, причинил безизходна мъка на героинята ми. Оправдал се е, че не излиза с нея, защото не иска да освидетелства публично чувствата си и тя се насочва към религиозна секта. Дъщерята по принуда мисли, че няма нищо друго освен Бог. Пренебрегва смъртта в себе си и животът се изтрива в съзнанието. Майката знае, че отшелничеството не прави от жената пророк. Решава да прибегне до услугите на жиголото, за да я върне към естествения живот. — Е, да, богатите имат предимства за избавление. Как ще го възприеме стандартната публика? Няма ли да упрекнат майката в неморалност? — Безпокоя се, естествено. Мъдростта на бедните е убийствена. Режисьорката загуби интерес към играта с пламъка на запалката. Остави запалката на предишното място. — Забелязала съм доза напрегнатост в сериозното женско изкуство. Това ме дразни. Искам да го избегна. Пристигнахме ли? Елеонора погледна към неговия вход със счупено стъкло на външната врата. Една пеперуда запърха върху цъфнал невен в сандъче от балкона на първия етаж. Отвлече за миг мисълтаза постановката.  Обядваха сандвичи с кашкавал. Той примамливо я отведе в неговата стая, обител на разговори и страст. Настаниха се върху леглото му.  — Рад, ти ме целуваш и се разстройвам от една изпълнена с рани неизвестност. Той дръпна ръце от лицето. — За него ли мислиш?  — За него ли!? Никога няма да му позволя да ме докосне повече. Дори и мъртва. И ще завещая трупа си на Медицинска академия, да го изучават студентите. В края на краищата човек трябва да бъде полезен с нещо на другите. Погледна го за одобрение, а той беше прежълтял. — Какво ти стана? — Остроумието на палячото спадна. Той сведе очи към пъпа си. — Не мога да те пожелая. При все, че мисля за теб с неотлъчно желание, нищо не се получава. Ти си поинаква. — Съсредоточеното желание се получава от боязливост. Режисьорката хвана панделката и ластика и ги издърпа от кукуригото. — Понякога искам да умра. Не истински. Отиде до тоалетката с огледалото и хвърли върху поставката ластика и панделката. Лицетобеше угнетено от мислене, фигуратаотпусната и разкривена. Разреса с пръсти бретона си назад. — Аз съм степенувана уродливост на женствеността. Извика актьора при себе си. Застана зад гърба му и без да гледа отражението му, погали студеното му чело и плъзна шепа към темето. Бретонът му се опъна назад.  Прошепна: — Не прави нищо! Само се наблюдавай! Няма да усетиш как ще израстеш. Нежно прокара пръсти по врата му и повдигна косата зад тила. Бавно зацелува врата му от едното ухо до другото. В огледалото Рад наблюдаваше всеки милиметър от тялото си в присъствието на жена зад гърба си. Неговото тяло започваше да му харесва. Раменете, бедрата и даже мръдването на пръстите на краката му ставаше значимо. Беше неговото тяло и той изпита желание да го докосва друг, подобен на него. Червенината по лицето му се сгъстяваше и потъмняваше. Неговото тяло го привличаше понеутолимо от нейното. Огледа отново всички части на тялото си. Затвори очи и мислено ги свърза. Изпита наслада и състрадателна нежност към Елеонора, така че за кратко пожела да бъде жена.  В истинското се оказаха крехки. В леглото мълчаха прегърнати. Тя го попита: — Любовта не те ли прави по-неразбираем пред теб самия? — Наистина ли те интересува? — Да, мъжът говори вярно само когато мисли за себе си. — С теб започвам да трупам желани тайни, а те ми помагат да ставам подобър актьор. Как беше с него? — Не беше свято тайнство. Сега се страхувам повече. Той я притисна свойски към рамото и призна: — Страхувам се от истината. Когато те преследва истината, те преследва и разочарованието. — Аз се стремя към истината и губя женското си себелюбие заради нея. Ние, артистите, непрекъснато изпадаме от действителността.  Умътмайчински го очарова. Той притисна глава между гърдите.  — Когато празнувах шестгодишния си рожден ден, майка ми ме изправи пред тортата със запалени свещи и каза: „А сега виновникът на тържеството ще оповести своето желание, преди да духне свещичките.” Гостите чакаха. Майка ми нервничеше, но ме подкани мило: „Хайде, моето момче, свещите ще изгорят.” Аз заподскачах на място: „Искам да умра” ... Няколко пъти го извиках, хилейки им се. Гостите скучаеха и се разбъбриха. Никой не обърна внимание на думите ми. Майка ми ме наказа да стоя мирно в ъгъла на стаята и да гледам отстрани как другите деца и възрастните изяждат моята торта. Те не бяха в състояние да изпълнят нито едно мое желание. Очакваха от мен скромно искане, съобразено с възможностите им. Майка ми ме възпитаваше в смирено себеотрицание. Моите желаниябяха чужди. — С теб е зримо и незаместимо. Обичам да бъда с теб, Рад. Това е ново усещане — да бъда. Изпълнено е с мъка и потисната истинност. „С другите беше взаимно изтърпяване”, не му го каза. Близостта се губи от прекалена откровеност. Целуна ръката му. — Твоята ръка в моята изопва предстоящия ужас от смъртта. Ясно схващам големината на ръката ти. Любовта окрупнява видимата действителност. Режисьорката внезапно прекъсна откровенията. Беше развила усет за точно време и му напомни, че трябва да се стягат за следобедната репетиция. Притесняваше се, че ще закъснеят, но стигнаха десетина минути преди определения час. Рад се настани в залата, за да наблюдава дубльора си Илия в сцената с майката. Сцената се разиграва на терасата на луксозен хотел. Майката е солидна дама с изискани маниери. На запазена от нея маса тя уговаря жиголото да сключи с нея сделка. — Дъщеря ми е решила да изрази себе си в молитвено мълчание. Самовглъбила се е в чувства, отказаниот единствения за нея важен мъж. Боя се, че дъщеря ми ще я погуби силата на ината. — Тогава с какво мога дабъда полезен аз? — Вие можете отново да раздразните чувствеността, за да пожелае тя естествените взаимоотношения между мъжа и жената. Абсолютната самота не е подходящата самовлюбеност за жената. Ще я доведе до лудост или до самоубийство. Жената изразява чувствата си найсилно с тялото, а не както е при мъжа в самота да осъзнава нечие невидимо присъствие. Не искам дъщеря ми да я разкъсват усещанията на мъжа, свързани с отвъдното. Елеонора извика от място: — Спри! Казваш нещо важно и никой не те чува. Обърна се към присъстващите актьори и служители от театъра: — Обезличавате ги с невниманието си. Оставете ни да репетираме спокойно! Албена да чака в общата гримьорна! Заедно с другите Рад напусна залата. Прибра се в гримьорната си. Настани се пред огледалото, за да порепетира. На вратата се почука. Влезе колегата му Лъчезар, който работеше върху друга пиеса. Той беше станал популярен актьор заради понятността му от секс без задръжки, понеже му липсваше естествено желание. На сцената се изявяваше посредствено. Хладнокръвната му чувственост го доведе до практически успех. Рад нарочно не откъсваше очи от своето изражение в огледалото. Лъчезар го загледа умоляващо: — Когато се доближа до някого, той изпитва непреодолимо желание да остане сам. Това ме потиска. Защо сега се държиш така с мен? На обяд в бюфета улових погледа ти в огледалото на бара. Ти изпиваше тялото ми в гръб, докато чакахме поръчката за кафе. После излезе с Елеонора.  Рад се замисли. Докато чакаше своя ред за кафе в бюфета, се загледа в контешките обувки на Лъчезар в жълт цвят с лачени черни муцуни. Проследи догоре кройката на панталона му, излят по него. Чудеше се на неговата екстравагантност. И в същия миг забеляза, че Лъчезар го наблюдава в огледалото на бара и ушите му леко пламнаха. Смутен, отмести поглед към машината за кафе. Рад каза сдържано: — Ти страдаш от безразсъден копнеж за близост. — Винаги съм се боял от теб и винаги съм искал теб. Лъчезар притисна слабини в рамото му. Рад вдигна поглед към огледалото. Лъчезар тържествуваше. „Страхотна мъжка курва!”, помисли Рад. Призляваше му от слабост. Прецеди през зъби: — Много си хубав. Но не си достатъчно чувствен за мен. Ставаш само за жените. — Жените не ме разбират. На тях им е приятно да ги лъжа. Лъчезар се отдръпна от рамото му. Рад остана неподвижен, докато вратата се затвори. Въздъхна: „Слава богу, не му се поддадох”. След минута тръгна към залата да смени партньора си. Отвън се чуваше как Елеонора крещи на Илия. — Не ме питай защо трябва отново и отново! Докосваш нейното лице и това е нещо конкретно, но не е истинско. Тя въздиша дълбоко и никой не чува нейната въздишка. Истинските неща се долавят от всички. Илия издържа на погледа на Елеонора и я запита: — Аз добър актьор ли съм? — Несъмнено. Но не си станал толкова добър, че да не може да ти се прощава. Видя Рад и се освободи от присъствието на Илия. Останалите в залата мълком го съпроводиха с погледи. Илия мина покрай звукорежисьора на пулта и троснато сподели: — Вещицата сигурно е в червена точка. Месечното извънредно женско положение важи и за нея. Илия се заслуша от коридора в наставленията на Елеонора към Рад. — Простото човешко желание в живота е безпокойно и найтрудно осъществимо. Примерно жена хваща ръката на мъж и я гали, без лицето му да се изопне. Тя отдръпва пръсти от дланта му и двамата остават замислени в нещо свое. Вие, двамата, ще го изпълните на секундата и всеки актьор би могъл. Но този миг е найдългото приближаване един към друг, когато желанията съвпаднат и настъпи мигът на обречените в любовта. Илия я нарече наум: „Върла лицемерка. Изтезава детската наивност на актьора с изкусителни слова”. С пръсти, барабанещи по бедрата, той се запъти към бюфета. След сцената с плахите докосвания на жиголото по лицето на дъщерята, Елеонора уточни следващата: — Споменът смалява безличните хора в живота ни и уголемява истинските. Албенче, нека постепенно гласът ти да спада с осъзнаването на твоята заблуда. Момичето кимна и започна: — Бях на седемнадесет години, когато баща ми лежеше в болница, неизлечимо болен. Мигове преди да издъхне, той слушаше от нашия касетофонен запис „Реквиема” на Моцарт. Внезапно ме помоли да изброя листата на дърветата под прозореца. Беше декември, клоните висяха, заледени от сняг. Аз започнах да броя на глас. Баща ми искаше да го съпровожда човешки и божествен глас по пътя за нататък. Назовах числата до 3001. Зад мен беше станало съвсем тихо. Медицинската сестра нареди да излезем от стаята с майка ми.  Жиголото я слушаше внимателно. Момичето, окуражено от него, продължи:  — Когато се влюбих в моя диригент, изпитах предсмъртното желание на баща ми. Но ако бях поръчала на моя възлюблен по телефона да изброи на глас за мен листата на дървото под неговия прозорец, той щеше да ме сметне за луда, не за умираща. Той не разбра моята любов и аз приех без съпротива молитвата. Безнадеждното се слива с божественото нищо. Не изгубих нищото. Цяла съм в него. Елеонора зачука с химикалката по листа на масата. — Преситено искрен монолог. Мъжът няма да я изслуша. Ще я прекъсне или ще се прозява с отегчение. А тя ще изгуби следата на просветляването. Трябва да се съкрати малко, защото след това следва неговото разкритие, нейното мълчаливо оттегляне и ще се загуби емоционалният баланс. Така ли е? Режисьорката се обърна към реквизиторката. Жената кривна уста: — В живота няма пропорционално разпределение на добро и зло. Никога не знаеш как ще се извърти следващият миг и колко ще трае. — Благодаря. Продължаваме нататък. На сцената момичето леко наклони глава към своя партньор. — Усмивката на диригента се стопляше от тайната на сърцето му — любовта към омъжената певица, но аз мислех, че се усмихва на мен. А ти искрен ли си? — Не. Правя се на влюбен в теб по поръчка на майка ти. Тя щедро ми плати, за да те измъкна от твоята мъка. Момичето стана от стола. Копнежътпремина в празна болка. Тя се хвана за облегалката на стола. Задържа в нея ръка. — Майка ми има набито око, но няма добър усет. Тя не знае, че страданието не се нуждае от събеседник. Момичето се отдалечи към края на сцената. Режисьорката даде наставления на осветителя: — Пусни лампата по-ниско над масата! Да не е съвсем осветено. Пределно ясното е безнадеждно. Остави фигурите им в сянка! Пусни ивица светлина между тях! Нека има нещо бяло, което да ги разделя.  Елеонора прекрати репетицията. Време беше да починат четвърт час.   Двамата — Радик и Елеонора, — се усамотиха в кабинета. Тя седна на своя стол, а той се настани отгоре върху бюрото. Прегъна единия си крак и опря брадичка в коляното. Елеонора не преставаше да мисли върху образите на пиесата. — Разбирам, че дъщерята трябва да се оттегли от този тип. Но тяхната прибързана раздяла ме гложди нещо отвътре. — Естествено е да се разделят, щом не стигат до секс. — Нежното внимание лекува затормозената психика на жената, а не секса. Двамата герои се разделят почтено. В живота почтеността рядко се проявява, но така е по автора. Аз не мога да променя нищо. — Омразата е лениво чувство. Задоволява се с категорични умозаключения. — Винаги зверски съм се нуждаела от умен мъж, който да ми принадлежи изцяло. Елеонора прегърна прасеца му. Потърка буза в него. Той я погали по главата и каза: — Смайваш ме. — Не аз. Ти, Радик. Ти си моята ахилесова пета.