Селото броеше неколцина къщи на баир. Пристъпиш напред-назад и си го пребродил. Покрай него не минаваше никакъв автобус, нито влак. Новините ги носеха шофьорите, но никой не се интересуваше от тях. Не гледаха телевизия, но във всеки дом имаше по един такъв сандък, покрит с каре, над което цъкаха и умуваха взаимно комшийките. Нямаше поп, нямаше и лекар. Децата ходеха в съседното село на училище.

     Преди години през селото минала войска. Старците, събрани като пилци на есен, обсъждаха това събитие от началото на века. Разквартирували началниците по къщята, а войниците си постлали на голата земя. Минала войската, смъкнала кожата на градините, очернила земята, поизтъпкала с конски подкови гнездата на птиците и селото оглушало като камбана с откъснат език.

    По тъмно още само надути петли се провикваха и слънцето изронваше утрото. Лятос децата вдигаха глъчка, хукваха по рекички, гори и чак надвечер се прибираха.

  Съвсем еднакви на глед, двете приятелки, единадесетгодишни момиченца с плитчици и къси басмени роклички тупаха с мръсни петички в прахта. Едното беше с лукаво, пръскано с лунички лице, а другото с кръгли, наивни очи и бели гладки бузки. Възрастните ги гонеха от стаите. Сега играеха на «топло и студено». Луничавото се чудеше къде да скрие малката кукла. В горния ъгъл на къщата имаше изоставено лястовиче гнездо. Малката се покатери по стълбата, пъхна с ръка кукличката в гнездото, опита се да я намести и изписка. Другото й каза да слезе, за да провери и тя. Качи се бързо и бръкна в гнездото. Напипа малко, кръгло и гладко нещо, а до него още едно. Бяха две пъстри, кукувичи яйца. Щом слезе, подаде едното на приятелката си. Луничавото заподскача на бос крак:

- Какво е шарено. Ще си направя човече. Чудесно ще стане.

Другото момиче го задържа в левия си юмрук, свит заканително. Не го разтваряше пред никого. Криеше лявата ръка зад гърба си. Спеше с юмрук, хранеше се с една ръка. Не разрешаваше ни на майка си, ни на баща си да я докоснат. Баща й замахваше, но тя му препречваше дясната ръка. Накрая я оставиха на мира.

Както си играеха сутрин, приятелката й влезе в къщата си и изнесе продупченото яйце със стърчащи кибритени клечки от него.

- Виж какво ми е хубаво човечето, пъстричко, все изправено стои и очите, дето му нарисувах, ме гледат умно. Ти, още ли държиш тая смрад в ръцете си?

     Очичките на момичето ставаха още по-кръгли и влажни. То стискаше зъби, свиваше пръсти към дланта. Ръката му отдавна претръпна, но белобузото продължаваше здраво да държи кукувичето яйце, да го обгръща с топлината на юмрука си, под тишината и мрака на свитите пръсти. Доближаваше го до сърцето си, което замираше и туптеше. Мъничето под черупката слушаше неговата музика. Сгряно от човешката топлина и ударите на сърцето, се оформяше на кости, кръв и перушина. Надигаше главата си нагоре и с едва загатнат клюн се мъчеше да разбие черупката, в която беше тясно за клепачите и за крилете.

     Момичето за първи път разтвори ръката, чуло слабото почукване. Видя да се подава под разчупената черупка мръ-сно, влажно и грозно кукувиче. Тупна при първото желание да се задържи на краката си.

    От ден на ден то растеше в ръката й, заякваше. Тя го изпускаше на пода. То падаше, после немощно разтваряше крилца и пак се удряше, докато се научи да прехвръква от кревата на пода и обратно. Тогава в шепа изнесе кукувичето навън. То литваше, губеше се по цял ден, кацваше на ръката й да се нахрани, а вечер заспиваше в шепата й като в гнездо. Докато една вечер остана с протегната към облаците ръка.

   Приятелката й сякаш бе чакала този миг. Всички лунички по лицето й мърдаха подигравателно:

- Стой сега с празна ръка! Защо не направи от него човече? Моето красиво, кухо човеченце никога няма да ме напусне. Само умъртвените от теб неща са твои. Плачи сега, глупава.

    Веждичките на другото се свъсиха над кръглите му очи:

- Подла глупачка! Върви си при твоето чучело!

   Обърна й гръб и се затича към гората. Скри се навътре в шубраците. Похлупи очи на земята.

    Ваканцията свършваше.