Слабото сърце на дъщеря им не издържа високото атмосферно налягане и се пръсна насред площада в село. Неда, оттогава, само дето не спеше на гробищата. Заряза къщата, мъжа си и все там от ранна зора, та до късна вечер. Пали свещи, рови пръстта с ръка и приказва с чедото си. Вика и Добри, мъжа си, но той след погребението ни изохка, ни заплака. Седна на леглото и така остана, вдървен. Брадата му никнеше бързо като на мъртвец. Добри се съпротивляваше на живота. Искаше да го вцепени. Краят му е ембрионално пророчество. Човечеството се мъчи да промени нещо: умувайки, но върви към предначертано бъдеще, промислено.
Радиоточката гърмеше, Неда навикваше мъжа си и с пръчка вкарваше кравата в обора. Като я затвори, хвана греблото и започна да чисти двора, без да престане да нарежда.
Добри не чуваше нито радиото, нито жена си. Повече няма да излезе от стаята. Краката му отекоха от седенето на кревата, ала той се заинати на живота, спря, да види кой може да го повдигне от удара.
Зълвата на Неда се разтревожи за брат си и една вечер ги навести:
-Недо, кака, не ходи така често на гробищата. Остави чедото си да почива. Да не би да искаш да присвоиш покоя на мъртвите? Нищо не може да се направи за тях.
-Нищо не може да се направи и за живите. Но всеки опитва. На какво се надяват хората? На какво се надяваш ти? Мъката не прескача никого.
-Съвземи се, Недо.
-Един се приютява в големия ден, друг в малката истина.
-Стига си хортувала така, кака. Добри на вощеница е станал.
- Иди ти, белким чуе. На мен плюски ми излязоха на езика.
След като зълва й си отиде, Неда влезе в стаята на мъжа си. Опита се да го заговори. Остави му пълна чиния с яхния, изнесе непобутнатото ядене от вчера. След три дена й кипна:
- Стой там, като искаш - и му тръшна вратата. Нея мъката я захапа, него май го повали. Няма да изтрае дълго сам, ще се размърда. Но той не даваше никакви признаци на трепване. Когато вонята усетиха и съседите, Неда се престраши да открехне вратата. От Добри нищо не беше останало. Кожата като раздрано пране покрила черепа му, а от очите я гледаха изкълвани кухини.
Клепалото пак би, а Неда не я свърташе на едно място. Сякаш газеше жарава, а не земята. Окастри всичките върби покрай реката да прави кошници. Седна на спечената пръст да почине. Избърса със забрадката потта от челото си, но кръвта й отвътре вреше. Смъкна дрехите си и ги събра на купчина. Хвърли се в реката да поплува. Отпусна тялото си, искаше течението да я повлече. Потопи и главата си, но водата я изхвърли като бирена капачка на брега.
Облече мокра дрехите си. Върза върбата с тел. Метна наръчите на гръб и боса пое през полето. В къщи накисна върбовите клони, а надвечер започна да плете кошниците. До видело все плетеше. Ни усети как кръстът й се схваща, ни клюмна. Плете три дена, без да повдигне глава. Де що клонче имаше, направи кошник от него. На третия ден, призори, главата й клюмна на скута и Неда се унесе. Засънува щерка си с Добри, хванати за ръка. И петелът пропя. Тя вдигна сънена глава:
- Ще го заколя. Стига е кукуригал. Само стряска хората. Избягаха от очите ми. Сега ще го наредя.
Взе сатъра и преди петелът повторно да оповести утрото на дълбоко спящите, главата му падна на дръвника, а той се изскубна от ръцете й и се защура, обезглавен на двора. Неда го погна, но не можа да го стигне.
- Опустял и петелът. Само да го хвана.
Кокошките се разкудкудякаха. Скупчиха се около него и започнаха да кълват кръвта по отсечения му врат. Неда ги разкъшка, хвана петела за краката, притисна го към гърдите си и се разрида:
- Горкият ми, горкият ми. Ще те изядат целия, ако те оставя на тях.
През цялото време триеше сълзите си с черната забрадка. Докато го пареше във водата, докато кладеше огъня, докато го пърлеше, а и накрая, докато го сготви. Извика съседката с детето да споделят с нея обяда. Неда не вкуси от него. Накамари кошниците на гърба си и право на пазара в града.
- Купете си кошници. Евтино ги давам. По левче едната.
До вечерта нито една кошница не продаде. Остана да спи на тротоара. По видело пак прикани гражданите да огледат стоката й. Но те я подминаваха. Небето притъмня. облаци се сбраха на седянка. Затрещя отгоре. Един съселянин я зърна, спря се при нея и я подсети:
- Стрино, времето се разваля. Скрий се на сушина, че скоро цялото небе ще се излее на главата ти.
- Времето не ни подпомага да живеем. Изкормва от нас и последната надежда. На какво се надяват хората, на какво се надяваш ти? Погледни дланите ми, целите са в мехури. Пукат се, а душата ми не иска да пукне. Иска да живее. Бесът и мъката няма да ме оставят никога. Добри го вкочани веднага. На мен ми се живее. Мъката дълбае, дълбае. Хай, не ми пречи. Кошници. Купете си кошници с дълбоко дъно. Без пари ги давам.

за стила. Продължавай смело.

Благодаря и вие също!

чудесен разказ. изскочи от интернет пространството като препратка,търсих кошници и ги намерих ;)
поздравления
д

Нима тук ги намери?
Но разказът наистина е тъжен и е написан по истински случай, така че не заслужава такава закачка.
Все едно, това беше първото, което ми хрумна в отговор.

Не е закачка.Може би не съм била ясна.Макар да не намерих това, което наистина търсих този разказ ме разчувства и ще го запомня.Ще запомня и автора,и ще търся още "препратки" към себе си.Благодаря за вниманието.Успех!
д

Явно, както казва един философ, езикът е извор на недоразумения. Това за закачката беше нещо като автогол към мен, заради моето възклицание "Нима", което си е чисот моя закачка към вас, съжалявам.
И естествено си спомних истинския повод, предизвикал този разказ.
Така че благодаря и желая ви щастие!