София извади от килера старите обувки на токчета, опита се да ги обуе и не можа. Напои две парцалчета със спирт и ги напъха в обувките да поомекнат. Отвори гардероба и откачи провисналата върху закачалката и проядена от молци официална черна рокля. Изтупа я на балкона. Хвърли я на кревата и зарови в чекмеджето за игла и конец, да закърпи ръкава, разпрал се подмишницата.

  Днес погребваха съпруга  й, който я изгони от апартамента си преди четвърт век. Баща й за първи път го доведе у тях като водопроводчик да им оправи водосточната тръба. Спалнята на родителите й беше подгизнала от влагата. Пеньо откри, че има пукната тръба чак в другия, залепен за техния вход. Що майстори се бяха изредили преди него, разбиха стената, сменяха тръбата, но сълзенето продължаваше.

   Баща й от благодарност го канеше събота на гости и го черпеше щедро с мезе и ракийка. Пеньо пийваше и с едно око попоглеждаше София, която режеше на тънки филийки шунката. От дума на дума предложи на баща й сам да закърпи стената и да смени тапетите. След приключването на ремонта я иска от родителите й. Те веднага се съгласиха, без да се допитат до София, защото такъв възпитан младеж за първи път срещаха. Момичето не искаше и да чуе. Работата в сладкарничката в центъра на София много й харесваше. Слушаше по цял ден музика, приказваше с редовните си клиенти. Послъгваше малко в грамажа с кафето, но никой досега не се беше оплакал от нея, получаваше и бакшиши.

  Но майка й не даде много-много да размисля. Сегашните младежи били хулигани, а Пеньо нито пуши, нито ходи по заведения и е много работлив. Всичко му идва отръки, къде може да се мери с днешните лентяи.

    София ще не ще, се озова в тристайния му апартамент, обзаведен като рекламно списание. След сватбата мъжът й покри мебелите с чаршафи, а печката и хладилника напъха в кашоните. Готвеха на котлон с открит реотан. Пеньо й определяше с каква рокля да се облече и какви обувки да обуе за работа. Кога да се усмихне и кога да мълчи.  София сви утробата си като мъртъв юмрук. При все че водопроводчикът имаше жена си всяка нощ, и година след сватбата, тя не забременяваше. Той започна да закъснява след работа. Прибираше се пиян, ако София спеше, дръпваше завивките и стоварваше юмрук върху корема й.

   Родителите й дума за развод не даваха да се изрече. Бездетна, кой ще я вземе. Момичето престана да тананика по време на работа. Караше се с купувачите. Имаше си един любим клиент, с когото винаги се държеше мило, неговото присъствие я изпълваше с нежност. Но той идваше рядко, а запролетеше ли се, по седмици не стъпваше в кафенето. Но тя мислеше за него и го наричаше «Чаровника».

   Вечер оставаше да помете помещението и да забърше масите. Само на нея не й се прибираше вкъщи. Събираше кошчетата с хвърлените в тях пластмасови чашки, когато някой настойчиво почука на затворената стъклена врата. Щеше да избухне, както й беше прекипяло, напоследък, но като видя «Чаровника» не можа да скрие радостта си.

 -  Хубаво момиче, само кутия ВТ, да има какво да пуша цяла вечер.

  София се върна с кутията, а след това двамата я изпушиха в неговата стая. Чаровника дръпна косата й назад и откри лицето й.

- С теб бях мъж, човек и всичко останало. А ти как се чувствуваш?

- Мръсница.

  Той смръщи лице, но притегли главата й към себе си. Допря устни до челото й Самоунижението щеше да я погуби. Задържа устни върху челото й сякаш да предаде нейната тайна, която никой не трябваше да чуе, но София да я приеме в главата си и ако проникне в нея, да я преодолее.

- Не мога да ти помогна.

- Но можеш да направиш нещо за мен. Никога повече да не идваш в кафенето. Срамувам се от себе си.

   Чаровника изпълни желанието й но синът му, заченат в същата вечер, след девет месеца смаза срама й в ежедневно щастие. Съпругът не заподозря София. Дразнеше се, че синът им Ангел превзе нейната гальовност, обожанието й, нещо, което той всячески се стремеше да постигне за себе си. Щом бебето заспеше, София переше до късно нощем пелени, а изсъхналите гладеше в кухнята. Водопроводчикът, разядосан и сънен, влизаше при нея.

- Налей ми чаша вода! -  и се стоварваше с тежкото си тяло върху стола. Жената гърбом към него точеше вода от чешмата. Обръщаше се да я подаде, а мъжът блъскаше лакътя й. Водата се разливаше. София се опитваше да хване чашата във въздуха, успяваше да я задържи и я подаваше празна, но здрава.

- Малката, кога ще поднесеш както трябва чашата на ожаднелия си мъж? Прибирай се в спалнята!

    Пеньо с казармена строгост се отнасяше и към сина си. Момчето се подмокряше, щом зърнеше баща си. Веднъж вече тригодишният Ангел счупи кристалния пепелник. Майка му се намеси да го защити, а мъжагата я сграбчи и отведе в спалнята. Затвори вратата да не чува малкият:

- Колко пъти съм ти казвал, че с възпитанието на сина ще се занимавам аз.

- Звяр.

  Пеньо за малко да я удари, но сдържа гнева си, разтвори всички врати към изхода и процеди през зъби:

- Докато не се научиш как да разговаряш с мъжа си, не се прибирай.

  След месец София позвъни на апартамента му. Мъжът зае цялата каса на вратата. Премляскваше с език, чистейки попаднало ядене между зъбите. Оглеждаше я от петите до главата.

- Дойдох да видя Ангел.

- За да стигнеш до стаята на сина, трябва да минеш през моята спалня. Съвременна архитектура, не съм го измислил аз.

    София преглътна и заслиза по стълбите. Понякога отстъпваше. Когато синът й замина войник, съпругът й забрани окончателно да го вижда.

Смъртта му щеше да й върне Ангел.

... София откъсна конеца, зави го около иглата и я забоде в игленика. Опъна роклята. Като я поразглади с ютията, кърпеното няма да личи. Изпи две чашки коняк за кураж.

Пред кооперацията на мъжа й се бяха струпали неколцина негови роднини. Те не я познаваха. София викна Ангел и свойски го хвана под ръка. Молеше го да свият зад ъгъла, за да му каже нещо важно насаме. Синът й се сконфузи, но се съгласи и завивайки зад кооперацията, я попита:

- Коя си ти?

- Вгледай се по-внимателно, приличаме си.

- Аз нямам майка.

- Аз съм твоята майка. Понякога влизах нощем при теб и целувах челото ти, докато ти сладко спеше. Баща ти ми беше забранил да ти говоря. Опитвах се с устни, допрени до челото ти да ти кажа всичко, всичко. Колко е недостатъчно това за спящия. Той е затворен херметически за нежността на света и за неговото страдание. Мислех, че си малък, все още малък, а всъщност те направих малък. Малките остават малки цял живот. Трябваше да те събудя, но баща ти щеше да ми отнеме и целувката върху челото ти.

    София залитна към прегръдките на сина си. Той я хвана за раменете и я отстрани от себе си:

- Баща ми се срамуваше от теб. Не трябваше да идваш. Пиянският ти брътвеж няма да трогне никого.

     Тя немощно замахна с ръка да го удари през устата, ала синът пресрещна ръката й във въздуха, стисна кокалчетата на пръстите й:

- Забранявам ти да ме безпокоиш повече по какъвто и да е повод.

- Мислех, че ще изиграя живота, но той ме изигра. Ти никак не приличаш на баща си.

- Напротив. Одрал съм му кожата. Как можа точно днес да ме наскърбиш? Траурната процесия ме чака.

   Младежът обърна гръб на майка си, за да не я заплюе в лицето и сви зад ъгъла.

    София седна върху тротоара. Прегърна с ръце колената си, завря глава в тях и заскимтя.