Прочетен: 1355 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 29.10.2006 10:57
Обичаше го като сълза от окото на бога. Той притежаваше едно забележително качество. Не й позволяваше да се превзема. До този момент тя заставаше пред някой мъж и започваше да кълчи тялото, лицето, душата си. Представяше си в леглото, че е с марсианци, с пустинници, със зверове, с пропаднали мечти, с лоши надежди; и тялото й скърцаше като несмазана пружина, а ръцете й не знаеха къде да се дянат. Но всичко това изчезна с него. Озоваваше се в леглото, без да мисли как изглежда. Отначало го обвиняваше, че я е лишил от прелест, и е обикновен като перваз на прозорец, на който сутрин се облакътяваш. А той методично разрушаваше представите й олекотяваше я от ненужните трикове. Любеше я, само за да я люби, и в това любене нямаше нито голи ръце, нито голи устни, които да запълват пустотата с призрачни думи.
Седяха безмълвни на масата. Тя вече не очакваше хляба да хвръкне, сухо го преглъщаше и скришом наблюдаваше мъжа.
Той се храни, за да се изправи на краката си. Люби се, а после запява и някъде по средата песента секва.
ПОЕТИТЕ -
нетактичен съвет към порядъчните читателки
Поетите са тъжни магьосници. Винаги. С тях трудно се живее. Поетите не съзерцават, дебнат красотата в живота и хищнически й се наслаждават. Те не могат да обичат, могат да бъдат само влюбени и все в момичета. Може да е спаружена старица, но за тях ще е най-хубавата. Тях ги вълнуват само красивите, но обичайно се женят за семплите. Поетите са старомодни. Все още целуват ръка на жените. И ако жената до тях не им позволи да я виждат хиляди пъти на ден различна и не може да поеме превъплъщенията, които я докосват, те я зарязват насред улицата. Хукват подир друга, изглеждаща им по-красива. Забравят я още, докато се здрависват с нея. Връщат се обратно. Непрекъснато се лутат. Искат да бъдат единствени. Всеки един от тях. Поетите като изкусни мимове ти подават празната си ръка, със свити на букетче пръсти. Поднасят ти цвете, вместо аналгин, когато лежиш болна от грип. Затова повечето жени не им вярват. Но те винаги искат да помогнат. Устремяват се като странствуващи рицари и все излиза пакост. И получават шамар. Срамът превръщат в стих. Страдат от въображението си, както нормалните хора от дей-ствителността. Подиграват се със смъртта, но се страхуват от нея повече от останалите хора. Търсят абсолюта във вярата, истината, любовта и приятелството. И ако на пътя ви се изпречи лутащ се поет, намерете в себе си кураж да закотвите в зениците си преданост, бъдете любов и отминете.
СНЕЖНИЯТ ЧОВЕК ПЛАЧЕ
Тя заяви, че по-скоро ще увисне на въжето, отколкото да стори някому зло, каквото и да й се случи. Животът така я опуха, че на двадесет и седем години побеля и под мишницата. Не беше хубава и той не я забеляза, но понеже беше умна, го подразни. Как си, питаше я той. "Живея грозно, а това е единственото нещо, което мразя повече от бедността. Като си тръгнал да правиш деца, карай наред, хубав мъж си, земята не бива да се затрива без хубави мъже." Елементарен като чиста съвест, той се отдръпна и закрачи към дома, където жена с дете в ръка и с дете в корема го чакаше, и черна като бургаския пясък, откъдето беше дошла. Момичето се затътри подир него като пребито куче. Не откъсваше поглед от гърба му, вървеше, а снежният вятър се засилваше. Той повдигна яката на кожуха си и забърза. Пред входа старателно отри обувките си в изтривалката и бодро влезе. Тя зачака при боклукчийските кофи. Гледаше кухненския прозорец. Снегът я засипваше. Въздухът бодеше гърлото й, а любовта - тишината в сърцето.
Гледаше в прозореца му, не защото го обичаше, а последната надежда за щастие светеше там. Не се появи. Снегът я покриваше, отрупа я цялата, но тя гледаше към прозореца, отдавна тъмен и заспал. Снегът я обгърна и изстина като статуя.
На сутринта всички се чудеха кой е направил снежния човек до боклукчийските кофи. Когато той мина с дъщеря си покрай снежната статуя, тя го замоли да почака малко, за да й се порадва. И както цупеше устнички срещу високия за нея колкото планината Килиманджаро снежко, дръпна силно баща си за ръкава:
-Татко, виж, снежният човек плаче.
Такова поне е моето мнение, а мисля- и на всеки мислещ човек.
